Беше облечена с червено ветроупорно яке, закопчано догоре, и ниско нахлупена светлокафява бейзболна шапка. Добра маскировка. Ричър нямаше да я познае, ако не очакваше да се появи. Той прекоси улицата по пешеходната пътека и се качи при нея седалката беше малка и изправена. В кабината миришеше на бензин и дим от ауспуха. Под краката му имаше гумена подложка, набита с пясък и износена от употреба. Ричър затръшна вратата и Вон отново потегли. Пикапът беше с четирицилиндров двигател, който се задъхваше. „Ще влезем и ще излезем по най-бързия начин“ — така беше казал Ричър. Но очевидно „по най-бързия начин“ беше относително казано.
Изминаха осемте километра шосе на Хоуп за седем минути. На сто метра преди границата Вон каза:
— Ако видим друга кола, наведи се.
После натисна газта по-силно, разделителната линия изтрака под колата и гумите захрущяха по чакъла на Диспеър.
— Често ли идваш тук? — попита Ричър.
— Не, защо? — попита Вон.
Нямаше насрещно движение. Никой не отиваше към Диспеър и не си тръгваше оттам. Шосето беше право и пусто чак до хоризонта. Вон караше стабилно, с деветдесет и пет километра в час. Почти по два километра в минута. Сигурно беше най-добрата скорост, на която беше способна колата.
Седем минути след като бяха влезли на вражеска територия, тя започна да намалява скоростта.
— Гледай левия банкет — обади се Ричър. — Малка могила, от четири камъка.
Денят беше сив. Нямаше слънце, но всичко се виждаше идеално. Нямаше нито отблясъци, нито сенки. На банкета се виждаха боклуци. Не много, но все пак достатъчно, така че малката купчинка камъни на Ричър да не стърчи като маяк. Виждаха се пластмасови бутилки от вода, стъклени бутилки от бира, кутии от безалкохолно, парчета хартия, малки и маловажни части от автомобили; всички бяха спрели в ниската, непрекъсната стена от чакъл, изхвърлен изпод гумите на минаващите коли. Ричър се завъртя на мястото си. Отзад нямаше никой. Отпред също. Вон намали още. Ричър не откъсваше очи от банкета. Когато ги подреди в тъмното, камъните му се струваха големи и очевидни. Сега, на безличната дневна светлина, щяха да изглеждат миниатюрни сред огромната пустош.
Вон зави малко по-близо до осевата линия на шосето и намали още.
— Ето ги — каза Ричър.
Беше забелязал малката купчина на трийсет метра напред и наляво. Три камъка за основа и четвърти върху тях. Бяха като точка в далечината, по средата на нищото. На юг от тях равнината се простираше чак до хоризонта, без никакви отличителни знаци, нашарена единствено със сухи храсти, тъмни канари, дупки и ниски възвишения.
— Това ли е мястото? — попита Вон.
— На двайсетина метра на юг — отвърна Ричър.
Той отново огледа пътя. Нямаше други коли — нито напред, нито назад.
— Добре сме — каза той.
Вон подмина могилата, зави към десния банкет и направи широк обратен завой през двете платна. Върна се от изток и спря точно до камъните. Освободи от скорост, но не загаси двигателя.
— Стой тук — нареди тя.
— Да бе — ухили се Ричър.
После слезе от колата, прескочи камъните и зачака на банкета. В огромната светла равнина се чувстваше миниатюрен. В тъмното светът се беше свил около него, на една ръка разстояние. Сега отново му се струваше огромен. Вон слезе при него и двамата тръгнаха на юг през храсталаците — под прав ъгъл спрямо пътя. Пет крачки, десет, петнайсет. След двайсет крачки Ричър спря, за да провери посоката. После започна да се оглежда — първо наблизо, после все по-надалеч.
Но не видя нищо.
Ричър се изправи на пръсти и плъзна очи във всички посоки.
Не, нямаше нищо.
17
Ричър внимателно се завъртя на сто и осемдесет градуса и погледна към пътя, за да провери дали не се е отклонил на запад или на изток. Не беше. Беше точно в целта. Направи пет крачки на юг, зави на изток, направи още пет крачки, обърна се и направи десет крачки на запад.
Но не видя нищо.
— Е? — подвикна Вон.
— Няма го — отвърна той.
— Само ме бъзикаш, нали?
— Не. Защо да го правя?
— Колко си бил точен с онези камъни? В тъмното?
— И аз това се питам.
Вон също се завъртя в кръг, мълчаливо. Накрая поклати глава.
— Изчезнал е. Ако изобщо го е имало.
Ричър стоеше неподвижен сред пустошта. Наоколо нямаше нищо за гледане. Нито за слушане, с изключение на търпеливото ръмжене на двигателя на пикапа, спрян на двайсет метра от тях. Ричър направи още десет крачки на изток и пое в широка окръжност. На една четвърт от пътя изведнъж спря.
— Погледни тук — каза той.
Сочеше към земята. Към дълга редица от плитки, нащърбени овални падини в земята, разположени на метър една от друга.
— Отпечатъци от стъпки — каза Вон.
— Моите отпечатъци от стъпки — каза Ричър. — От снощи. Докато се прибирах.
Двамата се обърнаха на запад и тръгнаха обратно по стъпките. Все едно се връщаха по следата, към Диспеър. Десет метра по-късно стигнаха до едно малко разчистено място с формата на ромб. Беше празно.
— Чакай — каза Ричър.
— Няма го — каза Вон.
— Но беше точно тук. Това е мястото.
Едрият пясък беше изровен от многобройни действия. Имаше десетки отпечатъци от стъпки във всякакви посоки. Имаше остъргани места и следи от влачене. Имаше и малки вдлъбнатини в пясъка — някои бяха равни, но повечето не бяха, защото пясъкът се беше сринал обратно в тях.
— Кажи ми какво виждаш — каза Ричър.
— Дейност — отвърна Вон. — Бъркотия.
— История — поправи я Ричър. — Тя ни казва какво е станало.
— Каквото и да е станало, не можем да останем тук. Трябваше да влезем и да излезем много бързо.
Ричър се изправи и огледа пътя на запад и на изток.
Не видя нищо.
— Никой не идва — отвърна той.
— Трябваше да донеса кошница за пикник — измърмори Вон.
Ричър пристъпи в празното пространство. Приклекна и посочи с два пръста към две равни успоредни вдлъбнатини в средата. Все едно в пясъка силно бяха притиснати две черупки от кокосови орехи, ориентирани в посока север-юг.
— Коленете на момчето — каза той. — Точно тук се е отказал да продължава. Спрял е, обърнал се е малко встрани и е паднал.
После Ричър посочи към един по-широк каменист район на метър и половина на изток.
— А ето там паднах аз, след като се спънах в него. На онези камъни. Мога да ти покажа синините, ако искаш.
— Може би по-късно — отвърна Вон. — Трябва да тръгваме.
Ричър посочи към четири остри отпечатъка в пясъка. Бяха правоъгълни, пет на осем сантиметра, в
