повечето храни попадаха в първата категория. Така че се нахрани, пи кафе и всичко му хареса в разумни граници.
След петнайсет минути реши да се откаже от момичето. Сигурно нямаше да дойде. После обаче се сети нещо друго. Ричър спря да гледа към тротоара, най-сетне обърна внимание на другите клиенти в закусвалнята и едва тогава осъзна, че тя вече е тук и го чака.
Младата жена, която седеше през три сепарета от неговото.
Глупаво, Ричър, помисли си той.
Беше предположил, че ако беше на нейно място, щеше да минава на всеки петнайсет-двайсет минути и да проверява през витрината. Но в действителност изобщо нямаше да направи така. Не, щеше да влезе на топло, да седне и да изчака целта да се появи сама.
Както беше направила тя.
Най-обикновена проява на здрав разум.
Изглеждаше на деветнайсет или двайсет години, с тъмноруса коса с по-светли кичури, и беше облечена с къса дънкова пола и бяло яке с качулка и надпис, който сигурно беше името на някакъв колежански футболен отбор. Чертите й не можеха да се нарекат точно красиви, но притежаваше онова особено очарование, дължащо се на отлично здраве, което Ричър беше забелязвал и в други американски момичета на нейната възраст. Имаше съвършена кожа. Беше с цвят на мед и намек за страхотен слънчев тен от лятото. Зъбите й бяха бели и равни. Очите й бяха яркосини. Имаше дълги крака, които не бяха нито слаби, нито дебели. Стройна, помисли си Ричър. Беше старомодна дума, но я описваше точно. Носеше маратонки и къси бели чорапки под глезена. Носеше и чанта. Чантата беше оставена до нея. Не беше нито дамска чанта, нито куфарче. Беше си чанта — куриерска чанта от сив найлон, с голям капак.
Точно нея чакаше. Разбра го, защото я наблюдаваше с периферното си зрение и откри, че тя също го наблюдава по този начин. В момента го преценяваше, за да вземе решение дали да се обърне към него.
И очевидно нямаше да го направи.
Все пак беше имала петнайсет минути, през които да вземе решение. Но не беше дошла при него. И то не от добро възпитание. Не защото не беше искала да го прекъсва, докато се храни. Ричър подозираше, че нейната представа за добро възпитание не се простира чак дотам, а дори да беше така, изчезването на приятеля й със сигурност щеше да я накара да наруши правилото. Не, тя просто не искаше да се замесва с него и толкова. И Ричър не я обвиняваше. „Погледни се само — беше казала Вон. Какво виждаш?“ Ричър не си правеше илюзии какво вижда момичето, седнало през три сепарета от него. Не се заблуждаваше как изглежда, нито колко е привлекателен в очите на хлапачка като нея. Беше късно вечерта, а тя гледаше един възрастен мъж, два пъти по-стар от нея, който беше огромен, неугледен и малко мръсен. Освен това го обграждаше и електрическото отблъскващо поле, което беше развивал с години и което сякаш крещеше като надписа на задната броня на пожарна кола: „Запази дистанция!“
Така че тя щеше да си остане на място и да го изчака. Това беше ясно.
Ричър беше разочарован. Най-вече заради въпросите около мъртвото момче в мрака, които бяха останали без отговор, но също и защото все пак си мислеше, че не би имал нищо против да е мъж, към когото красивите момичета се обръщат с желание. Не че между тях можеше да се получи нещо. Тя беше добро момиче, а той беше два пъти по-възрастен от нея. Освен това приятелят й беше мъртъв, така че беше нещо като вдовица.
Момичето продължаваше да го наблюдава. Ричър беше преместил погледа си, така че да вижда нейното отражение в съседния прозорец. Тя местеше очи нагоре и надолу, кършеше пръсти, хвърляше внезапни погледи към него, когато й хрумне някоя нова мисъл, а после отново поглеждаше встрани, когато я отхвърляше. И очевидно откриваше нови и нови причини да не го доближава. Ричър й даде още пет минути, после бръкна в джоба си да извади пари. Нямаше нужда да иска сметката. Знаеше колко струват сандвичът и кафето, защото цените бяха отпечатани в менюто. Знаеше колко е данъкът добавена стойност в този щат, така че можеше да го изчисли наум. Добави наум и петнайсет процента бакшиш — за младата сервитьорка, която също се държеше на разстояние от него през цялата вечер.
Сгъна дребните банкноти по дължина и ги остави на масата. Стана и тръгна към изхода. Но в последния момент смени посоката, пристъпи към сепарето на младата жена и седна срещу нея.
— Казвам се Ричър — представи се той. — Разбрах, че си искала да говориш с мен.
Момичето го погледна, примигна, отвори уста, затвори я и отговори едва на втория опит.
— Как разбра? — попита тя.
— Срещнах една полицайка, която се казва Вон. Тя ми каза.
— Какво ти каза?
— Че търсиш някой, който наскоро е ходил в Диспеър.
— Бъркаш нещо — каза момичето. — Не съм била аз.
Не беше добър лъжец. Изобщо. В предишния си живот Ричър се беше сблъсквал с истински експерти в тази област. Но това момиче демонстрираше всички възможни издайнически сигнали. Преглъщаше, започваше всяко изречение по два пъти, заекваше, не можеше да си намери място, неволно поглеждаше надясно. Психолозите са определили, че центърът на паметта е в лявото полукълбо, а на въображението — в дясното. Така че хората подсъзнателно поглеждат наляво, когато си спомнят нещо, и надясно, когато си измислят нещо. И когато лъжат. Момичето толкова често поглеждаше надясно, че щеше да й се схване вратът.
— Добре — каза Ричър. — Извинявам се, че те притесних.
Но не помръдна от мястото си. Остана спокойно отпуснат, като заемаше по-голямата част от сепарето, предназначено за двама. Отблизо момичето беше още по-хубаво, отколкото от разстояние. Имаше лунички и живи, изразителни устни.
— Кой си ти? — попита тя.
— Обикновен човек — отвърна Ричър.
— Какъв човек?
— Съдията в Диспеър ме обвини, че съм скитник. Така че предполагам, че съм такъв човек.
— Нямаш ли работа?
— Много отдавна.
— Мен също ме обвиниха в скитничество — каза тя.
Имаше неопределен акцент. Не беше от Бостън, Ню Йорк, Чикаго, Минесота или някъде от дълбокия юг. Може би някъде от югозападните щати. Може би Аризона.
— Предполагам, че в твоя случай са сбъркали — каза Ричър.
— Всъщност не знам точно какво означава тази дума.
— Думата е старинна — каза Ричър. — Но по смисъла на закона означава човек, който пътува от място на място и няма видими законни средства да се издържа.
— Аз съм студентка — каза тя.
— Значи са те обвинили несправедливо.
— Просто искаха да ме изхвърлят.
— Къде следваш? — попита той.
Момичето помълча малко и погледна надясно.
— В Маями — отговори.
Ричър кимна. Значи следваше някъде другаде, а не в Маями. Вероятно изобщо не ставаше дума за източните щати. А почти сигурно за Западния бряг. Може би Южна Калифорния. Неопитните лъжци като нея често избираха точно обратното, когато лъжеха по географски въпроси.
— Каква специалност? — попита той.
Момичето го погледна в очите и отговори:
— История на двайсети век.
Това най-вероятно беше вярно. Младите хора обикновено казват истината по такива въпроси, защото се гордеят с опита си, а освен това се притесняват да не ги хванат в лъжа, ако посочат друга област. Най- често дори не могат да посочат друга област. Това си е част от младостта.
— На мен ми се струва, все едно беше вчера — каза той. — А не нещо, което е останало в историята.
