Имаше сини очи, късо подстригана руса коса, тъмен загар и широка усмивка.
— Това ли е твоят съпруг? — попита Ричър.
— Да — отвърна момичето.
Младежът беше поне с една глава по-висок от нея. Беше огромен. Направо се извисяваше над нея. Ръцете му бяха дебели като дънерите на палмите, които се виждаха на заден план.
И изобщо не беше момчето, в което Ричър се беше спънал в тъмното.
По никакъв начин.
Беше прекалено едър.
15
Ричър постави снимката точно в средата на масата пред себе си. Погледна момичето и попита:
— Кога е правена тази снимка?
— Скоро.
— Може ли да видя шофьорската ти книжка?
— Защо?
— Трябва да проверя нещо.
— Ами не знам.
— А пък аз вече знам, че не се казваш Ан. Знам, че не следваш в Маями. Предполагам, че си в УКЛА. Тази снимка изглежда така, сякаш е правена някъде там. Има някаква атмосфера, характерна за Лос Анджелис.
Момичето замълча.
— Не искам да ти причиня нищо лошо — добави Ричър. Тя помълча още малко, после побутна портфейла си на масата. Ричър погледна шофьорската й книжка. Повечето информация се виждаше зад найлоновото прозорче. Казваше се Люси Андерсън. Нямаше бащино име. Андерсън — може би оттук идваше Ан.
— Люси — каза Ричър. — Приятно ми е да се запознаем.
— Извинявай, че не ти казах истината.
— Не се притеснявай. Защо да го правиш?
— Приятелите ми викат Лъки. Все едно са прочели името ми неправилно.
— Надявам се винаги да имаш късмет, Лъки.
— И аз. Досега съм имала.
Според шофьорската й книжка Люси наближаваше двайсетте. Живееше в апартамент на улица, за която Ричър знаеше, че се намира близо до основните сгради на университета в Лос Анджелис. Все пак скоро беше ходил там. Все още помнеше разположението на града. В графата „пол“ беше написано „женски“, което очевидно беше вярно, а очите й бяха описани като „сини“, което беше доста слабо казано.
И наистина беше висока сто седемдесет и два сантиметра.
Значи съпругът й беше поне сто и деветдесет. Или дори сто деветдесет и пет. На снимката изглеждаше доста над деветдесет килограма. Сигурно беше с габаритите на самия Ричър. Или дори още по-едър.
Следователно със сигурност не беше момчето в тъмното. Момчето в тъмното беше с габаритите на Люси Андерсън.
Ричър побутна портфейла обратно през масата. После й върна и снимката.
— Видя ли го? — попита Люси Андерсън.
Ричър поклати глава.
— Не. Съжалявам.
— Трябва да е някъде там.
— От какво бяга той?
Тя погледна надясно, преди да отговори:
— Кой е казал, че бяга от нещо?
— Предположих наслуки — обясни Ричър.
— Какъв си ти?
— Обикновен човек.
— Как разбра, че не се казвам Ан? И че не следвам в Маями?
— Преди много време бях ченге. В армията. Помня това-онова.
Тя замълча и малко пребледня. Кожата й изсветля под луничките. Прибра снимката на мястото й и пъхна портфейла дълбоко в чантата си.
— Не обичаш ченгетата, така ли? — попита Ричър.
— Невинаги — отвърна тя.
— Това е необичайно за човек като теб.
— Човек като мен?
— Осигурена, от средната класа, с добро възпитание.
— Нещата се променят.
— Какво правеше твоят съпруг?
Тя не отговори.
— И на кого го правеше?
Мълчание.
— Защо отиде в Диспеър?
Никакъв отговор.
— Там ли трябваше да се срещнете?
Нищо.
— Добре, и бездруго няма значение — каза Ричър. — Не съм го виждал. А вече не съм ченге. Доста отдавна.
— Какво щеше да направиш, ако беше на моето място?
— Щях да изчакам в този град. Съпругът ти изглежда способно момче. Сигурно ще се появи — рано или късно. Или поне ще ти изпрати съобщение.
— Надявам се.
— Той също ли следва?
Люси Андерсън не отговори на този въпрос. Вместо това затвори чантата си, измъкна се настрани от сепарето, изправи се и подръпна полата си надолу. Беше сто седемдесет и два сантиметра висока, към петдесет и осем килограма, руса, със сини очи, стройна, силна и здрава.
— Благодаря — каза тя. — Лека нощ.
— Пожелавам ти късмет, Лъки — отвърна той.
Люси взе чантата си на рамо, отдалечи се и излезе на улицата. Ричър видя как неволно се свива в якето си от студа навън.
Той си легна малко преди два часа сутринта. В мотелската стая беше топло. Под прозореца имаше радиатор, който работеше както трябва. Ричър нагласи алармата в главата си за шест и половина. Беше уморен, но смяташе, че четири часа и половина ще му стигнат. Всъщност нямаше друг избор, защото искаше да му остане време за душ, преди да отиде на закуска.
16
Това, че полицаите се отбиват в закусвалнята преди, по време и след всяко дежурство, за да се заредят с понички, е клише, но клишетата стават такива точно защото толкова често се оказват верни. И така, Ричър седна в същото сепаре в седем без пет сутринта и наистина очакваше полицай Вон да влезе в рамките на следващите десет минути.
И тя го направи.
Ричър видя как патрулката й паркира отвън. Вон излезе на тротоара, сложи ръце на кръста си и се
