— Погледнал си в жабката. Колата е регистрирана на него.
— Наложи се. Един въоръжен войник искаше да види документите.
— Това е добра причина — съгласи се Вон.
— И кой е Дейвид Робърт?
— Мъжът ми — отвърна тя.
25
— Не знаех, че си омъжена — каза Ричър.
Вон се загледа в изстиналото си кафе. Мина доста дълго време, преди да отговори:
— Не знаеш, защото не ти казах. Очакваше ли да ти кажа?
— Предполагам, че не.
— Не приличам ли на омъжена?
— Ни най-малко.
— А ти познаваш по външния вид?
— Да, обикновено.
— Как?
— Обикновено започвам от безименния пръст на лявата ръка — каза Ричър.
— Люси Андерсън също не носи халка.
Той кимна.
— Мисля, че днес видях нейния съпруг.
— В Диспеър?
— Да, пред пансиона.
— Това изобщо не е на главната улица.
— Опитвах се да заобиколя блокадата, която ми бяха направили на главната улица — обясни Ричър.
— Страхотно.
— Шофирането не е сред най-големите ми умения продължи той.
— Тогава как не те хванаха? От града няма друг изход, освен главната улица.
— Дълга история — каза Ричър.
— И все пак?
— Ами в момента полицейското управление в Диспеър изпитва временен недостиг на персонал.
— Извадил си единия от строя?
— И двамата. И колите им.
— Ти си невъзможен.
— Не, просто си имам правила. Когато хората не ми пречат, и аз не им преча. Когато ми пречат, и аз им преча.
— Те ще дойдат да те търсят тук — каза Вон.
— Да, несъмнено. Но няма да стане скоро.
— Кога? — попита тя.
— Няколко дни ще си ближат раните. После ще дойдат.
Ричър остави ключовете от пикапа на Вон на масата пред нея, после излезе от закусвалнята и отиде да си купи чорапи, бельо и тениска за един долар от старомодното магазинче до някакъв супермаркет. След това мина през една аптека, за да си купи принадлежности за бръснене, а накрая се отправи към железарията в западния край на улица „Първа“. Заобиколи подвижните стълби и количките на тротоара, промуши се по пътеките между редици от инструменти и накрая стигна до мястото, където бяха изложени работни панталони и памучни ризи. Традиционни американски дрехи, произведени съответно в Китай и в Камбоджа. Избра си маслиненозелени панталони и кафява карирана риза. Не бяха толкова евтини, колкото му се искаше, но не бяха и скандално скъпи. Продавачът ги опакова в кафява хартия.
Ричър се върна в мотела, избръсна се, взе си дълъг душ, избърса се с хавлията и се облече с новите дрехи. После натъпка старата си сива униформа на пазач в кофата за боклук.
Така беше по-добре, отколкото да се занимава с пране.
Новите му дрехи бяха твърди като дъски — до такава степен, че затрудняваха движенията му. Очевидно в Далечния изток се отнасяха много сериозно към въпроса за здравината на платовете. Ричър направи няколко клякания и лицеви опори, докато дрехите поомекнат, после излезе от стаята си и отиде до вратата на Люси Андерсън. Почука и зачака. Тя му отвори след една минута. Изглеждаше точно по същия начин като последния път. Дълги крака, къси шорти, синьо яке с качулка. Млада и беззащитна. И намръщена, и враждебна.
— Нали ти казах да ме оставиш на мира?
— Почти съм сигурен, че днес видях твоя съпруг — каза Ричър.
Изражението й омекна, поне за секунда.
— Къде? — попита тя.
— В Диспеър. Изглежда, е отседнал там.
— Добре ли е?
— Изглеждаше ми добре.
— Какво ще правиш с него?
— Какво искаш да направя с него?
Лицето й отново се стегна.
— Трябва да го оставиш на мира — каза тя.
— Точно това ще направя — отвърна Ричър. — Нали ти казах, че вече не съм ченге? Сега съм скитник, точно като теб.
— Тогава защо се върна в Диспеър?
— Дълга история. Налагаше се.
— Не ти вярвам. Ти си ченге.
— Нали видя какво нося в джобовете си?
— Сигурно си оставил значката в стаята си.
— Не съм. Искаш ли да провериш? Стаята ми е тук.
Момичето го погледна стреснато и се хвана за рамката на вратата с двете си ръце, все едно се канеше да я вдигне през кръста и да я занесе в стаята си. Точно в този момент жената от рецепцията излезе от своя офис, на дванайсет метра вляво от Ричър. Беше набита, на около петдесет години. Тя видя Ричър, после видя и момичето, спря и ги загледа. След това отново потегли, но този път вървеше право към тях. Опитът на Ричър показваше, че служителите в мотелите са два типа хора: или проявяваха излишно любопитство, или изобщо не се интересуваха от гостите. Тази май беше от любопитните. Ричър отстъпи една крачка назад, за да остави повече място на Люси Андерсън, и вдигна ръце в дружелюбен и успокояващ жест.
— Спокойно — каза той. — Ако исках да ти направя нещо лошо, вече щях да съм го направил, не мислиш ли? Както на теб, така и на мъжа ти.
Момичето не отговори. Обърна глава, видя приближаващата жена, шмугна се обратно в стаята си и затръшна вратата — всичко това в едно бързо движение. Ричър се извърна, но пресметна, че няма да успее. Служителката вече беше на няколко крачки от него.
— Извинете! — подвикна тя.
Ричър спря и се обърна, но не каза нищо.
— Трябва да оставите това момиче на мира — каза жената.
— Трябва ли?
— Ако искате да останете в мотела.
— Заплашвате ли ме?
— Опитвам се да поддържам добър мотел — заяви жената.
— Просто искам да й помогна — обясни Ричър.
— Според нея правите точно обратното.
