— Значи сте разговаряли по въпроса?
— Не, но чух разни неща.
— Аз не съм полицай — каза Ричър.
— Приличате на полицай.
— Какво да направя?
— Разследвайте истинските престъпления.
— Няма да разследвам никакви престъпления — каза Ричър. — Нали ви казах, че не съм полицай.
Жената не каза нищо.
— Какви истински престъпления? — попита Ричър.
— Нарушенията.
— Къде?
— В комбината в Диспеър.
— Какви нарушения?
— Всякакви.
— Не ми пука за нарушенията — каза Ричър. — Не съм от Агенцията за защита на околната среда. И изобщо, не съм от никаква агенция.
— А не се ли питате защо онзи самолет лети всяка нощ? — възкликна жената.
26
Преди да стигне в стаята си, Ричър видя стария пикап на Вон, който влизаше на паркинга на мотела. Движеше се бързо. Прескочи бордюра и продължи право към него. Зад волана седеше Вон в полицейската си униформа. Не изглеждаше на място. Очевидно работата беше спешна. Беше дошла направо, без да се прехвърли в служебната си полицейска кола.
Вон наби спирачките на няколко сантиметра от него. Наведе се през прозореца и нареди:
— Качвай се. Веднага.
— Защо? — попита Ричър.
— Просто се качи.
— Имам ли избор?
— Не, никакъв.
— Честно?
— Не се шегувам.
— Арестуваш ли ме? — попита той.
— Ако се наложи. Ако трябва, ще използвам пистолета и белезниците. Просто се качи в колата.
Ричър я изгледа през предното стъкло. Наистина изглеждаше сериозна. И твърдо решена. Нямаше никакво съмнение. Виждаше се по начина, по който беше стиснала челюсти. Така че той заобиколи колата и се качи до нея. Вон го изчака да затвори вратата и попита:
— Случвало ли ти се е цяла нощ да обикаляш с полицейска кола? Да изкараш една цяла смяна?
— Не, защо? Нали аз самият бях полицай.
— Няма значение. Тази нощ ще ти се случи.
— Защо?
— Защото ни се обадиха служебно. От Диспеър. Издирват те. Така че тази нощ ще стоиш при мен, за да те наглеждам.
— Невъзможно е. Полицаите сигурно още са в безсъзнание.
— Ще дойдат помощниците им. И четиримата.
— Честно?
— Помощниците са точно затова. Да помагат.
— Значи трябва да се крия в колата ти? Цяла нощ?
— Точно така, по дяволите.
— Според теб имам ли нужда някой да ме пази?
— Не. Но моят град има нужда някой да го пази. Не искам проблеми по улиците.
— Точно тези четиримата не са никакъв сериозен проблем. Единият вече не е в най-добрата си форма, а другият повръщаше без моя намеса последния път, когато го видях.
— Значи можеш да се справиш с тях?
— Да, с една ръка и затворени очи.
— Точно така. А аз съм полицай. Нося отговорност за моя град. Никой не може да се бие по моите улици. Не е прилично.
Тя натисна газта, направи обратен завой на паркинга на мотела и излезе на шосето.
— Кога ще пристигнат? — попита Ричър.
— Комбинатът затваря в шест вечерта. Предполагам, че веднага след това ще тръгнат насам.
— И колко време ще имат?
— Комбинатът отваря в шест сутринта — каза тя.
— Не ме искаш цяла нощ в колата си — каза Ричър.
— Ще направя, каквото трябва. Както вече ти казах. Този град е добро място. Не мога да го оставя да отиде по дяволите.
Ричър помълча малко, после каза:
— Мога да се махна от града.
— За постоянно? — попита Вон.
— Не, временно.
— И къде ще отидеш?
— В Диспеър — отвърна Ричър. — Очевидно е. Там няма да създавам никакви проблеми. Полицаите им още са в болницата, а помощниците им цяла нощ ще бъдат тук.
Вон не отговори.
— Както решиш — каза Ричър. — Но служебната ти кола е много удобна. Може да заспя с отворена уста и да хъркам.
Вон направи десен завой, после ляв завой и се отправи към закусвалнята. Помълча малко, после каза:
— Днес пристигна още едно.
— Още едно какво?
— Още едно момиче. Точно като Люси Андерсън. Но тази не е руса, а с тъмна коса. Пристигна следобед, а сега само седи и гледа на запад, все едно очаква някакви новини от Диспеър.
— За приятеля или за съпруга си?
— Може би.
— А може би за своя мъртъв приятел или съпруг, който е бял двайсетгодишен мъж, сто седемдесет и два сантиметра, шейсет и четири килограма?
— Може би.
— Трябва да отида там — каза Ричър.
Вон подмина закусвалнята и продължи. Когато наближи края на града, направи ляв завой, кара две пресечки на юг и излезе на улица „Четвърта“. Нямаше причина да го прави. Просто караше, за да не спира. На улица „Четвърта“ имаше дървета и магазини на северния тротоар и още дървета и дълга редица от хубави къщи на южния. Къщите бяха с малки дворове, живи плетове и пощенски кутии на стълбове, които никога не бяха съвсем вертикални.
— Трябва да отида там — повтори Ричър.
Вон кимна.
— Почакай, докато помощниците пристигнат. Не бива да се разминавате на пътя.
— Добре.
— И нека да не те виждат, че отиваш.
— Добре.
— И не искам да правиш проблеми там.
