Понякога не успяват да вдигнат на всяко обаждане.
— А какво ще стане с вашия бизнес план? — поинтересува се Ричър.
— Не мога да обсъждам този въпрос в подробности. Сигурна съм, че ме разбирате. Нали сте били в армията?
— И двамата сме били.
— Значи знаете колко от новите оръжейни компании започват да работят на пълни обороти още от първия ден.
— Не са много.
— Всъщност нито една. Нашата просто се бави малко повече, отколкото се надявахме.
— Какво оръжие произвеждате?
— Не мога да ви отговоря.
— Къде е производството?
— Тук, на място.
Ричър поклати глава.
— Не ми се вярва. През оградата ви може да мине дори тригодишно дете, нямате будка за охрана на портала и във фоайето няма никаква охрана. Тони Суон нямаше да го допусне, ако тук наистина се случваше нещо важно.
— Съжалявам, но не мога да обсъждам нашата работа.
— Кой беше шеф на Суон?
— Директорът на охраната? Един пенсиониран лейтенант от полицейското управление в Лос Анджелис.
— Значи сте оставили него, а сте уволнили Суон? Няма логика.
— Всички са добри — и тези, които останаха, и онези, които напуснаха. Не искахме да уволняваме никого. Но беше абсолютно необходимо.
Две минути по-късно Ричър и Нили отново седяха в мустанга, паркиран до сградата на „Нова ера“ — двигателят работеше на празен ход. Двамата вече бяха наясно с пълния мащаб на катастрофата.
— Лошо съвпадение във времето — каза Ричър. — Суон изведнъж остава без работа и точно тогава Франц му се обажда, че има проблем. Какво ще направи Суон? Ще хукне право натам. Все пак Франц е само на двайсет минути по магистралата.
— Суон щеше да отиде независимо дали има работа, или не.
— Всички щяха да го направят. Всъщност предполагам, че всички са го направили.
— Значи вече са мъртви?
— Да се надяваме на най-доброто, но да се подготвим за най-лошото.
— Все пак стана така, както ти искаше, Ричър. Ще бъдем само двамата.
— Стана така, но по най-лошия възможен начин — отвърна той.
— Просто не мога да повярвам. Всичките до един?
— Някой ще плати за това.
— Мислиш ли? Не разполагаме с нищо. Имаме само още един шанс да разбием паролата. И по обясними причини ще бъдем твърде изнервени, за да се възползваме от него както трябва.
— Моментът не е подходящ да бъдем изнервени — отбеляза Ричър.
— Тогава ми кажи какво да напиша.
Ричър не отговори.
Те мълчаха. Нили караше внимателно, стиснала устни, а Ричър си представяше как Тони Суон е изминал същия маршрут преди три седмици. В багажника на колата му може би са били вещите от бюрото му в „Нова ера“ — писалките, моливите и парчето съветски бетон. На път към стария си другар, който се нуждае от помощ. В същото време другите стари приятели са се приближавали като по спиците на невидимо колело — Санчес и Ороско откъм Лас Вегас по магистрала 15, О’Донъл и Диксън от летището.
Среща на стари другари.
А после сблъсък с нещо истински зло.
Образите им избледняха и Ричър отново остана сам с Нили в колата. Те двамата. Трябваше да приемат фактите, защото не можеха да ги променят.
Нили остави колата на паркинга на хотел „Бевърли Уилшър“. Влязоха във фоайето през задния вход. Мълчаливо се качиха с асансьора. Нили извади ключа си и отвори вратата.
И замръзна.
Защото на стола й до прозореца седеше мъж в костюм и четеше заключението от аутопсията на Калвин Франц.
Висок, рус, аристократичен и спокоен.
Дейвид О’Донъл.
17
О’Донъл ги изгледа строго.
— Канех се да попитам какво означават грубите и обидни съобщения, които сте оставили на телефонния ми секретар — каза той и размаха заключението от аутопсията. — Но сега разбирам.
— Как влезе? — попита Нили.
— О, моля те — отвърна О’Донъл.
— Къде беше досега, по дяволите? — попита Ричър.
— В Ню Джърси — обясни О’Донъл. — Сестра ми беше болна.
— Колко болна?
— Много болна.
— Умря ли?
— Не, оправи се.
— Тогава трябваше да пристигнеш по-рано.
— Благодаря, че споделяте тревогата ми.
— Ние също се тревожехме — каза Нили. — Решихме, че са пипнали и теб.
О’Донъл кимна.
— Има за какво да се тревожите. Ситуацията наистина е много обезпокоителна. Наложи се да чакам четири часа полета, така че запълних времето, като звънях по телефона. Франц не ми вдигна. Вече разбирам защо. Суон, Диксън, Ороско и Санчес също не отговориха. Стигнах до заключението, че един от тях е събрал всички останали и заедно са се сблъскали с някакъв проблем. Реших, че в групата не влизате ти и Ричър, защото ти си прекалено заета в Чикаго, а Ричър е напълно неоткриваем. Аз също не влизах в сметката, защото за известно време бях в Ню Джърси.
— Не бях прекалено заета — отвърна Нили. — Как можа да си го помислиш? Щях веднага да зарежа всичко и да дойда.
О’Донъл отново кимна.
— Отначало това беше единственото, което ми даваше някаква надежда. Реших, че все пак щяха да ти се обадят.
— Тогава защо не са го направили? Защото не ме обичат?
— Дори да те мразеха, пак щяха да ти се обадят. Да не ти се обадят означава доброволно да се лишат от едно предимство. Кой ще иска да се бие само с една ръка, ако може да използва и другата? Но в крайна сметка важна е не действителността, а това как я възприемаме. В сравнение с нас ти вече си от много по- висока класа. Мисля, че просто са се поколебали, преди да ти се обадят. А после е станало твърде късно.
— Как така?
— Ето как: един от тях — Франц, както вече разбрах — се е сблъскал с някакъв проблем и се е обадил на всички, които според него са били на разположение. Това не включва теб и Ричър, по подразбиране, а
