също и мен по една нещастна случайност, защото не се намирах на обичайното си място.
— И ние разтълкувахме ситуацията по същия начин. Но ти се явяваш като бонус. Това, че сестра ти се е разболяла, за нас е щастлива случайност. Може би и за теб.
— Но не и за нея.
— Престани да хленчиш — обади се Ричър. — Нали е жива, какво повече искаш?
— И аз се радвам да ви видя — отвърна О’Донъл. — След толкова години.
— И все пак как влезе? — настоя Нили.
О’Донъл извади сгъваем нож от единия джоб на сакото си и бокс от другия.
— Човек, който може да мине с тях през охраната на летището, със сигурност може да влезе във всяка хотелска стая.
— А как ги прекара на летището?
— Тайна — отвърна О’Донъл.
— Керамика — каза Ричър. — Вече не ги произвеждат. Защото не активират металотърсачите.
— Точно така — потвърди О’Донъл. — В ножа изобщо няма метал, с изключение на пружината за отваряне, която е стоманена. Но тя е много малка.
— Радвам се да те видя отново, Дейвид — каза Ричър.
— И аз. Но ми се иска да бяхме се срещнали при по-щастливи обстоятелства.
— Обстоятелствата току-що станаха с петдесет процента по-щастливи. Мислехме, че сме останали само двамата. Но вече сме трима.
— С какво разполагаме?
— Много малко. Вече си прочел заключението от аутопсията. Освен това знаем за двама обикновени на вид бели мъже, които са претърсили офиса му. Не са намерили нищо, защото той е изпращал важните документи по пощата, за да бъдат на сигурно място. Намерихме пощенската му кутия, прибрахме последните четири флаш памети, които е използвал, и разполагаме само с още един опит да отгатнем паролата му.
— Така че започвай да мислиш за парола — обобщи Нили.
О’Донъл си пое дълбоко въздух и го задържа по-дълго, отколкото беше нормално за човешко същество. После тихо издиша. Беше му стар навик.
— Кажете ми кои думи сте пробвали.
Нили отвори бележника си на съответната страница и му го подаде. О’Донъл постави показалец на устните си и се зачете. Ричър го наблюдаваше. Не го беше виждал от единайсет години, но приятелят му не се беше променил особено. Имаше пясъчноруса коса, която никога нямаше да посивее. Беше жилав като хрътка и никога нямаше да напълнее. Костюмът му беше прекрасно скроен. Приличаше на Нили — изглеждаше стабилен, богат и преуспял. Все едно беше извадил късмет в живота.
— Куфакс не стана ли? — попита той.
Нили поклати глава.
— Третият неуспешен опит.
— От този списък по-скоро трябваше да е първият. Франц се вълнуваше от живи легенди, богове, хора и постижения, на които се възхищаваше. Куфакс е единственият от този списък, който отговаря на това определение. Останалите са просто сантиментални. Освен може би Майлс Дейвис, защото Франц обичаше музиката, но все пак не я смяташе за съществена част от живота.
— Музиката не е съществена част от живота, а бейзболът е?
— Бейзболът е метафора — обясни О’Донъл. — Майстор на играта като Санди Куфакс, голям спортист, застанал сам пред противника в най-важния мач от Световната купа — ето така си се представяше Франц. Може би нямаше да го обясни точно с тези думи, но съм сигурен, че паролата му трябва да е име, което да е достойно за подобна вяра. И щеше да е изразена по сериозен, мъжки начин, тоест само с фамилията.
— Тогава за какво гласуваш?
— Много е трудно, след като имаме само един опит. Адски ще се изложа, ако не позная. И изобщо какво ще открием вътре?
— Нещо, което според него си е струвало да стои скрито.
Ричър се намеси:
— Нещо, заради което са му счупили краката. Той не е издал нищо. Вбесил ги е. През офиса му все едно е минало торнадо.
— Каква е крайната ни цел?
— Да ги открием и да ги унищожим. Това достатъчно ли е?
О’Донъл поклати глава.
— Не. Искам да избия и семействата им и да се изпикая на гробовете на предците им.
— Не си се променил.
— Станах още по-зъл. А ти промени ли се?
— Ако се наложи, пак ще стана какъвто бях преди.
О’Донъл бегло се усмихна.
— Нили, какви са военните следователи?
— Недосегаеми — отвърна тя.
— Точно така — потвърди О’Донъл. — Никой не може да пипне военните следователи. Може ли да получим кафе от румсървис?
Тримата пиха гъсто силно кафе от очукани керамични чаши, каквито могат да се намерят само в старите хотели. Мълчаха, но всеки от тях знаеше, че и другите мислят същото, отбягвайки необходимостта да използват последния шанс да разбият паролата — търсеха друг път към целта, но не го откриваха и започваха отначало. Най-сетне О’Донъл остави чашата си и заяви:
— Време е или да се прецакаме, или да се откажем. Или да ловим риба, или да се прибираме в колибата. Както предпочитате. Да чуем идеите ви.
— Аз нямам идеи — отвърна Нили.
— Хайде, Дейв — каза Ричър. — Виждам, че вече си измислил нещо.
— Имаш ли ми доверие?
— Безрезервно.
О’Донъл стана от стола, размърда пръсти и пристъпи към лаптопа на бюрото. Премести курсора в празното поле в средата на екрана и напечата пет букви.
Пое си въздух и го задържа.
Почака малко.
После натисна „Enter“.
Екранът на лаптопа се промени.
Появи се папка с файлове. Съдържание. Подредено и ясно.
О’Донъл бавно издиша.
Беше написал: РИЧЪР.
18
Ричър се извъртя от компютъра, все едно някой го беше зашлевил.
— Ей, не е честно.
— Той те харесваше — каза О’Донъл. — Възхищаваше се от теб.
— Все едно ме вика от гроба.
— Ти и без това беше дошъл.
— Да, но така всичко важи с двойна сила. Сега наистина не мога да го разочаровам.
— Ти и без това нямаше да го направиш.
— Това внася прекалено много напрежение.
— Няма такова нещо като „прекалено много напрежение“. Ние обичаме напрежението. Живеем от него.
Нили беше до бюрото, пръстите й танцуваха по клавиатурата, а очите й не се откъсваха от екрана.
— Осем отделни файла — съобщи тя. — Седем от тях представляват групи числа, а осмият е списък с
