— Стойте тук — нареди Ричър.
После тръгна по коридора. Направи две крачки. Три. Спря пред банята. Побутна вратата с крак. Пред него се изви яростен черен облак мухи. Той се извърна и размаха ръце. После отново побутна вратата с крак, за да я отвори докрай. Все така размахвайки ръце, той се взря между жужащите насекоми.
На пода имаше труп.
На куче.
Немска овчарка, която приживе е била голяма и красива, може би петдесет, петдесет и пет килограма. Лежеше на една страна. Козината й беше мъртва и сплъстена. Устата й беше отворена. Мухите пируваха с езика, носа и очите й.
Ричър влезе в банята. Около краката му нагъсто жужаха мухи. Във ваната нямаше нищо. Тоалетната чиния беше празна. Дори водата на дъното я нямаше. Имаше недокоснати хавлиени кърпи. На пода се виждаха мръсни кафяви следи. Не беше кръв, а течност от сфинктер, спрял да функционира.
Ричър излезе от банята.
— Кучето му — съобщи. — Проверете другите стаи и гаража.
В другите стаи и гаража не намериха нищо. Нямаше следи нито от борба или претърсване, нито от самия Суон. Тримата отново се събраха в коридора. Мухите се бяха върнали към заниманието си в банята.
— Какво е станало тук? — попита Нили.
— Суон е излязъл — каза О’Донъл. — Но не се е върнал. Кучето е умряло от глад.
— Умряло е от жажда — каза Ричър.
Никой не отговори.
— Купичката му в кухнята е празна — продължи той. — После е изпило водата от тоалетната чиния. Вероятно е издържало около седмица.
— Ужасно — въздъхна Нили.
— И още как. Аз обичам кучета. Ако живеех някъде за постоянно, щях да имам три-четири. Ще трябва да наемем хеликоптер и да изхвърлим гадовете от него. На малки парчета.
— Кога?
— Скоро.
— Ще ни трябва повече от това, с което разполагаме в момента — каза О’Донъл.
— Тогава да започваме да търсим — отвърна Ричър.
От кухнята взеха салфетки, от които направиха топчета и си запушиха носовете. После се заеха с внимателно претърсване. О’Донъл пое кухнята. Нили — всекидневната. Ричър се зае със спалнята на Суон.
Не намериха нищо интересно в трите помещения. Дори ако не бяха намерили кучето в такова състояние, пак щеше да бъде очевидно, че когато е излязъл, Суон е очаквал да се прибере скоро. В миялната машина имаше неизмити чинии. В хладилника имаше храна, а в кофата под мивката — боклук. Под възглавницата имаше сгъната пижама. На нощното шкафче беше оставена книга, прочетена до средата. Суон беше използвал една от собствените си визитни картички за разделител. На визитката пишеше: Антъни Суон, офицер от резерва, помощник-директор по корпоративна сигурност, Отбранителни системи „Нова ера“, Лос Анджелис, Калифорния. Най-отдолу беше изписан имейл и телефонният номер, на който Ричър и Нили бяха звънели толкова пъти.
— Какво точно правят в „Нова ера“? — попита О’Донъл.
— Пари — отвърна Ричър. — Но предполагам, че вече не в такива количества, както по-рано.
— Дали произвеждат нещо, или само правят проучвания?
— Жената, с която се срещнахме, твърдеше, че произвеждат нещо някъде.
— Какво точно?
— Нямаме представа.
Тримата заедно се заеха с втората спалня. Беше в дъното на къщата, с плъзгаща врата към празното дворче. В стаята имаше легло, но очевидно беше използвана като кабинет. Имаше бюро, телефон, шкаф за документи и рафтове, натъпкани със сувенири, каквито събират по-сантименталните хора.
Започнаха с бюрото. Три чифта очи, три различни гледни точки. Не намериха нищо. Прехвърлиха се на шкафа. Документите в него бяха обичайните за всеки собственик на къща. Разписка за платен данък сгради, застраховки, чекове, сметки. Имаше и лични книжа. Социална осигуровка, разписки за данък общ доход, трудов договор с Отбранителни системи „Нова ера“, чекове за заплати. Изглежда, Суон имаше приличен доход. За месец изкарваше толкова, с колкото Ричър можеше да живее година и половина.
Имаше и документи, издадени от ветеринар. Кучето беше женско. Казваше се Мейси и беше с изрядни ваксини. Беше стара, но в добро здраве. Имаше и разписки от организация на име „Хуманно отношение към животните“. Суон им беше превеждал пари. Големи суми. Значи беше надеждна благотворителна организация. Суон не можеше да бъде измамен лесно.
Провериха и рафтовете. Намериха кутия за обувки, пълна със снимки. Кадри от живота и работата на Суон. На някои от тях се виждаше и кучето Мейси. На други — Ричър, Нили и О’Донъл, Франц, Карла Диксън, Санчес, Ороско и Стан Лори. Снимките бяха направени отдавна и хората на тях бяха по-млади, изпълнени с енергия и жизненост. Бяха във всякакви комбинации, по двама и по трима, снимани в офиси и столови по целия свят. Една от снимките беше официална групова фотография, на която и деветимата бяха с парадните си униформи, след церемония по награждаване. Ричър не си спомняше кой беше направил снимката. Вероятно професионален фотограф. Дори не си спомняше за какво ги бяха наградили.
— Трябва да тръгваме — обади се Нили. — Съседите може би са ни видели.
— Имаме алиби — отвърна О’Донъл. — Приятел, който живее сам. Никой не отвори, когато почукахме, а отвътре се носеше неприятна миризма.
Ричър пристъпи към бюрото и вдигна телефона. Натисна бутона за повторно избиране на последния избран номер. Чу се бърза серия от електронни звуци. После сигнал „свободно“. Вдигна Анджела Франц. Ричър чу дори гласа на Чарли някъде зад нея. Той затвори.
— Последното му обаждане е било до Франц — обяви той. — В дома му в Санта Моника.
— Обадил се е, че отива — каза О’Донъл. — Това вече го знаехме. Не ни помага.
— Нищо тук не ни помага — добави Нили.
— Може би ще ни помогне нещо, което не е тук — каза Ричър. — Не видях никъде парчето от Берлинската стена. Нито пък някакъв кашон с вещите от бюрото му в „Нова ера“.
— И какво от това?
— Можем да разберем как са се развили нещата във времето. Когато те уволнят, събираш всичко в един кашон и го хвърляш в багажника на колата, нали така? Колко време остава там, преди да го донесеш вкъщи и да го прегледаш?
— Един-два дни — каза О’Донъл. — Човек като Суон се вбесява, когато се случи такова нещо, но си остава организиран, както винаги. Ще го преглътне и няма да се бави много, преди да продължи напред.
— Значи два дни?
— Най-много.
— Тогава всичко се е случило не по-късно от два дни, след като са го уволнили от „Нова ера“.
— А с какво ни помага това? — попита отново Нили.
— Нямам представа — отвърна Ричър. — Но колкото повече научаваме, толкова повече се увеличават и шансовете ни.
Излязоха през кухнята и затвориха вратата, но не я заключиха. Нямаше смисъл. Всеки можеше да я отвори през счупеното стъкло. Заобиколиха къщата по алеята покрай гаража. Върнаха се обратно на тротоара пред оградата. Беше тих квартал, чиито жители се прибират вкъщи чак вечер. Нищо не помръдваше. Ричър се огледа за любопитни съседи, но не видя такива. Нямаше зяпачи по улицата, нито погледи, скрити зад помръдващи завеси.
За сметка на това видя кафяв форд краун виктория, паркиран на четирийсет метра от тях.
С лице към тях.
А зад волана седеше човек.
