отсядали тук. Джон Белуши пък беше умрял тук, след като беше злоупотребил с коктейл от хероин и кокаин, достатъчен да повали всички гости на хотела. Негови фотографии не се виждаха.
Служителят на рецепцията им поиска документи за самоличност в допълнение към платинената кредитна карта на Нили, така че всички се регистрираха с истинските си имена. Нямаха друг избор. После човекът им каза, че има само три свободни стаи. Нили трябваше да бъде сама в стая, така че Ричър и О’Донъл се събраха заедно и оставиха самостоятелни стаи за жените. След това О’Донъл закара Нили обратно до „Бевърли Уилшър“ с колата на Диксън, за да си вземат багажа. Нили трябваше да откара мустанга обратно на летището, а О’Донъл щеше да кара след нея, за да я прибере след това. Цялата процедура щеше да отнеме три часа. През това време Ричър и Диксън трябваше да останат в хотела, за да поработят по числата.
Настаниха се в стаята на Диксън. Според служителя на рецепцията в нея веднъж беше отсядал Леонардо Ди Каприо, но те не забелязаха да е оставил някакви следи. Ричър нареди седемте разпечатки на бюрото и Диксън се наведе да ги проучи — така както хората четат ноти или поезия.
— Две неща на първо четене — каза тя веднага. — Първо, няма стопроцентови резултати. Няма десет от десет, нито девет от девет.
— А второ?
— Първите три таблици имат по двайсет и шест числа, четвъртата — двайсет и седем, а следващите три отново имат по двайсет и шест.
— И какво означава това?
— Не знам. Но нито една от таблиците не е запълнена докрай. Което подсказва, че броят на числата в тях означава нещо. Нарочно са по толкова, а неслучайно. Числата не представляват непрекъснат списък, разпечатан на отделни страници. Ако беше така, Франц можеше да ги събере в шест таблици вместо на седем. Така че това са седем отделни категории на едно и също нещо.
— Отделни, но подобни — каза Ричър. — Поредицата описва някакъв процес.
— И резултатите се влошават — отбеляза Диксън.
— Драстично — съгласи се Ричър.
— И доста внезапно — продължи тя. — В началото са добре, но после изведнъж се сриват.
— Да, но какво представляват?
— Нямам представа.
— Какво може да се измерва по такъв начин? — попита Ричър.
— Предполагам, всичко. Може да е тест за психично здраве — отговори на прости въпроси. Или за физическо състояние — задачи за координация. А може и да е запис на допуснати грешки в тестовете, като в такъв случай излиза, че резултатите се подобряват, а не обратното.
— Да, но какви са категориите? Какво разглеждахме? Седем какви неща?
— Точно това е ключът — кимна Диксън. — Трябва да започнем оттам.
— Не може да са медицински тестове. Всъщност не са никакви тестове. Защо изведнъж да задаваш двайсет и седем въпроса, след като всички останали тестове са по двайсет и шест? Това би довело до неверни резултати.
Диксън сви рамене и се изправи. Свали си якето и го метна на един стол. Отиде до прозореца, дръпна избелялата завеса и погледна надолу към улицата. После нагоре, към хълмовете.
— Лос Анджелис ми харесва — каза тя.
— Май и на мен — отвърна Ричър.
— Но Ню Йорк ми харесва повече.
— На мен също, предполагам.
— Но пък контрастът е приятен.
— Предполагам.
— Обстоятелствата са гадни, но все пак е страхотно, че се виждаме отново, Ричър. Наистина е страхотно.
Ричър кимна.
— Така е. Мислехме, че сме те изгубили. Неприятно чувство.
— Може ли да те прегърна?
— Искаш да ме прегърнеш?
— Исках да ви прегърна всичките в офиса на „Херц“. Но не го направих, защото на Нили нямаше да й хареса.
— Тя стисна ръката на Анджела Франц — съобщи Ричър. — Както и на Жената-дракон в „Нова ера“.
— Е, значи има някакъв напредък — каза Диксън.
— Малък — отвърна Ричър.
— Винаги съм предполагала, че е изнасилена като малка.
— Но не иска да говори за това — каза той.
— Тъжна история.
— И още как.
Карла Диксън се обърна към него, Ричър я прегърна и силно я притисна към себе си. Ухаеше приятно. Косата й излъчваше аромат на шампоан. Той я вдигна от земята и бавно я завъртя в кръг. Беше лека, тъничка и крехка в ръцете му. Имаше тесен гръб. Беше облечена с черна копринена риза и кожата й под нея беше топла. Ричър я остави на пода, тя се вдигна на пръсти и го целуна по бузата.
— Липсваше ми — каза тя. — Всички ми липсвахте.
— И на мен — отвърна той. — Не осъзнавах колко много.
— Как ти се струва животът след армията? — попита го тя.
— Харесва ми.
— А на мен не. Но може би ти се справяш по-добре от мен.
— Не знам как се справям. Не знам дали изобщо се справям. Като ви гледам, се чувствам така, сякаш газя по дъното. Или се давя. А вие всички плувате.
— Наистина ли нямаш пари?
— Почти никакви.
— И аз — призна тя. — Печеля по триста хиляди годишно, но въпреки това едва свързвам двата края. Такъв е животът. Извън него ти е по-добре.
— Обикновено и аз мисля така. Докато не се наложи да се върна в него. Нили ми преведе хиляда и трийсет долара в сметката.
— Като кода десет-трийсет? Умно момиче.
— Не само като кода, но и като пари за самолетен билет. Ако не ги беше изпратила, още щях да пътувам на стоп.
— Не, още щеше да вървиш пеша. Никой нормален човек нямаше да те качи.
Ричър се погледна в старото напукано огледало. Метър и деветдесет и три, сто и десет килограма, огромни ръце, чорлава коса, небръснат, със скъсана риза с навити ръкави — приличаше на Франкенщайн.
Приличаше на бездомник.
— Може ли да ти задам един въпрос? — каза Диксън.
— Питай.
— Винаги съм искала нещо повече, а не само да работим заедно.
— Кои?
— Ние двамата.
— Това не беше въпрос, а твърдение — отбеляза Ричър.
— Ти чувстваше ли се по същия начин?
— Честно?
