— Да, моля те.
— Да.
— Тогава защо не стигнахме по-далеч?
— Защото нямаше да е по правилата.
— Ние и без това нарушавахме всички правила.
— Това щеше да разбие отряда. Останалите щяха да ревнуват.
— Включително и Нили?
— По нейния начин.
— Можехме да го запазим в тайна.
— Помечтай си — отвърна Ричър.
— Можем да го запазим в тайна и сега. Имаме три часа.
Ричър не отговори.
— Извинявай — каза Диксън. — Просто заради всички тези лоши неща ми се струва, че животът е кратък.
— А отрядът и без това вече е разбит — каза Ричър.
— Точно така.
— Нямаш ли си приятел на Източния бряг?
— В момента не.
Ричър отново отиде до леглото. Карла Диксън се приближи и застана до него, притиснала хълбок в бедрото му. Седемте листа хартия все още бяха наредени един до друг.
— Искаш ли пак да ги погледнем? — попита Ричър.
— Не точно сега — отвърна Диксън.
— И аз.
Той ги събра на купчина, сложи ги на нощното шкафче и премести телефона върху тях.
— Сигурна ли си? — попита.
— От петнайсет години.
— И аз. Но трябва да го запазим в тайна.
— Съгласна съм.
Ричър прегърна Диксън и я целуна по устата. Формата на зъбите й беше ново усещане за езика му. Копчетата на ризата й бяха малки и се разкопчаваха трудно.
26
После двамата останаха в леглото, а Диксън каза:
— Трябва да се захващаме за работа.
Ричър се завъртя, за да вземе разпечатките от нощното шкафче, но тя го спря.
— Нека да работим наум. Така ще виждаме по-добре.
— Така ли?
— Общо сто осемдесет и три числа — каза тя. — Кажи ми какво мислиш за сто осемдесет и три, като число.
— Не е просто — отвърна Ричър. — Дели се на три и на шейсет и едно.
— Не ме интересува дали е просто.
— Ако го умножиш по две, се получава триста шейсет и шест, което е броят на дните във високосна година.
— Значи това е половин високосна година?
— Не, защото е на седем отделни списъка — каза той. — Ако беше половин година, щеше да бъде шест месеца, значи шест списъка.
Диксън замълча.
— Колко дни има в половин година? — попита той.
— В обикновена година? Зависи коя половина. Или сто осемдесет и две, или сто осемдесет и три.
— А как изчисляваш колко е половин година?
— Деля годината на две.
— А ако умножиш броя на дните по седем дванайсети?
— Получава се повече от половината.
— А после още веднъж, по шест седми?
— Така пак става точно половин година. Четирийсет и две на осемдесет и четири.
— Това е — каза Ричър.
— Не те разбирам.
— Колко седмици има в една година?
— Петдесет и две.
— Колко работни дни?
— Двеста и шейсет, ако работната седмица е пет дни, и триста и дванайсет, ако е шест.
— Значи колко работни дни ще има в седем месеца, ако работната седмица е шест дни?
Диксън помисли една секунда, преди да отговори:
— Зависи кои седем месеца. Къде се падат неделите. Кой ден от седмицата е първи януари. Дали става въпрос за седем поредни месеца или за произволно избрани от всичките дванайсет.
— Сметни го, Карла. Има само два възможни отговора.
Тя отново помълча, после каза:
— Сто осемдесет и два или сто осемдесет и три.
— Точно така — каза Ричър. — В тези седем списъка са описани седем месеца от шестдневни работни седмици. Само в един от дългите месеци е имало четири недели. Оттам идва аномалията в списъка с двайсет и седем числа.
Диксън се измъкна гола изпод завивките, отиде до чантата си и се върна с бележник с кожена подвързия. Отвори го на леглото, взе разпечатките от нощното шкафче и ги нареди под него. Очите й подскочиха нагоре-надолу, седем пъти.
— Тази година е — каза тя. — Последните седем месеца. Точно до края на последния месец. Ако извадиш неделите, се получават три месеца с двайсет и шест дни, един с двайсет и седем и после още три с двайсет и шест.
— Това е — каза Ричър. — Някакъв показател, който се отнася до шестдневна работна седмица, непрекъснато се е влошавал през последните седем месеца. Решихме половината от загадката.
— По-лесната половина — изтъкна Диксън. — Остава да ми кажеш какво означават числата.
— Нещо е трябвало да се случва девет, десет, дванайсет или тринайсет пъти на ден, всеки работен ден от понеделник до събота включително, и невинаги се е получавало както трябва.
— Какво нещо?
— Не знам. Какво е това нещо, което може да се случва десет или дванайсет пъти на ден?
— Със сигурност не е производство на нова кола. Трябва да е нещо от по-малък мащаб. Или нещо специализирано. Часове при зъболекар. Консултации при адвокат. Или резервации във фризьорски салон.
— До офиса на Франц имаше салон за маникюр — спомни си Ричър.
— Не, те имат по повече клиенти на ден. Освен това каква връзка може да съществува между маникюра, четирима изчезнали и сириец с четири псевдонима?
— Не знам — отвърна Ричър.
— И аз — каза Диксън.
— Трябва да си вземем душ и да се облечем.
— След това.
