Диксън и Нили не коментираха новата му риза, но О’Донъл откровено се смя. Освен това и тримата се смяха на новата му прическа. Ричър не се обиди. Огледа се в напуканото старо огледало в стаята на Диксън и трябваше да се съгласи, че бе прекалил с подстригването. Освен това нямаше нищо против да се посмеят малко, дори да е за негова сметка. В близко бъдеще със сигурност не се очертаваше да имат друг повод за забавление. Докато работеха заедно, в продължение на две години се бяха справяли с всякакви престъпления — садистични или продиктувани от финансов интерес, жестоки или просто неприятни. И през цялото време бяха оцелявали с помощта на черния хумор, както всички ченгета по света. Единственото оръжие, което им оставаше.
Веднъж бяха намерили полуразложен труп с лопата, забита в това, което беше останало от главата му, и незабавно го бяха преименували на „Конника без глава“. Всеки път се хилеха като хиени, когато употребяваха този прякор, и по време на делото пред военния съд Стан Лори се беше изпуснал да каже прякора вместо името на жертвата. Прокурорът не беше разбрал за какво говори и Стан отново се беше разхилил на свидетелската скамейка, докато се опитваше да му обясни.
Но сега никой не се смееше. Когато жертвите бяха от твоите хора, беше съвсем различно.
Отново наредиха списъците на леглото. Сто осемдесет и три дни в продължение на седем месеца. Общо 2197 събития. Имаше и нова страница, изписана с почерка на Диксън. Беше направила екстраполация, в която числата показваха цялата година — общо триста и четиринайсет работни дни или 3766 събития. Ричър предположи, че е накарала останалите да изкажат предположения за всичко, което би могло да се случи 3766 пъти в течение на триста и четиринайсет дни. Никой не беше измислил нищо. Листът с петте имена също беше на леглото.
— Трябва да има и още нещо — обади се О’Донъл.
— Какво точно ти трябва? — попита Ричър. — Обяснителна бележка към всяко число?
— Просто казвам, че в този материал не виждам нищо, заради което да си заслужава да умрат четирима души.
Ричър кимна.
— Съгласен съм. Не е много. Защото лошите са взели практически всичко останало. Компютрите, визитника, списъка на клиентите, телефонния му указател. При нас е само върхът на айсберга. Откъслечни детайли. Като археологически разкопки. Но трябва да приемем този факт, защото няма откъде да се сдобием с нещо повече.
— Тогава какво ще правим?
— Ще се откажем от навика.
— Какъв навик?
— Да ме питате какво да правим. Утре може да не съм тук. Предполагам, че ченгетата вече набират скорост. Ще се наложи да започнете да мислите самостоятелно.
— А дотогава какво да правим?
Ричър не обърна внимание на въпроса. Вместо това се обърна към Карла Диксън:
— Плати ли пълна застраховка, когато вземаше колата под наем?
Тя кимна.
— Добре — каза Ричър. — Починете си малко. После ще отидем да вечеряме. За моя сметка. Нещо като Тайната вечеря. Ще се срещнем във фоайето след един час.
Ричър взе форда на Диксън от паркинга и подкара на изток по Холивуд Булевард. Мина покрай Музея на развлеченията и Китайския театър. Зави наляво по „Хайленд“. Беше на две пресечки западно от кръстовището на „Холивуд“ и „Вайн“, където преди продаваха наркотици. Сега, изглежда, се бяха преместили, както ставаше обикновено. Силите на реда никога не можеха да спечелят играта. Успяваха само да накарат лошите да се преместят — с една-две пресечки.
Ричър отби до тротоара. Зад музея имаше широка алея. Представляваше нещо като неограден празен паркинг, покрит с чакъл, който шофьорите бяха завзели, за да обръщат, а след тях го бяха завзели дилърите. Операцията беше организирана по обичайния начин. Купувачът влизаше с колата и намаляваше. До него се доближаваше хлапе, не по-голямо от единайсет години. Шофьорът казваше поръчката си и му даваше парите. Хлапето източваше да остави парите при касиера, после източваше да вземе поръчката от човека със стоката, а междувременно купувачът бавно обръщаше колата, за да посрещне хлапето от другата страна на паркинга. Там хлапето му даваше дрогата и купувачът си тръгваше, а хлапето се връщаше на първоначалната си позиция, за да чака следващия клиент.
Умно измислено. Стоката и парите бяха напълно разделени, дилърите лесно можеха да се пръснат в три различни посоки, ако се наложи, и у никого не се намираше дрога, освен у някой малолетен, който не можеше да бъде съден. Стоката се зареждаше често, така че да не бъде повече от допустимия минимум. Парите също се прибираха често, за да не представлява касиерът привлекателна мишена, а и да се намалят до минимум потенциалните загуби.
Система, която Ричър вече беше виждал и от която се беше възползвал.
Човекът с парите държеше цяла торба. Седеше на циментов блок по средата на паркинга, а в краката му имаше черен найлонов сак. Носеше тъмни очила и вероятно беше въоръжен с най-модерния пистолет за седмицата.
Ричър зачака.
Черен мерцедес намали и влезе на паркинга. Красив джип с тъмни стъкла и поръчкови номера от щата Калифорния. Колата спря на входа и хлапето дотича до нея. Главата му едва стигаше до прозореца на шофьора. Но ръката му стигаше. Когато се стрелна обратно, в нея имаше пачка пари. Мерцедесът пое напред и хлапето се затича към касиера. Пачката потъна в сака и хлапето тръгна към човека със стоката. Мерцедесът пое по бавния полукръг, който трябваше да опише, за да излезе.
Ричър даде на първа. Погледна на север и на юг. После настъпи газта, завъртя волана и нахлу в паркинга. Без да обръща внимание на полукръга, очертан от следите на предишните автомобили, той се стрелна по права линия към човека с парите — все по-бързо, така че изпод предните гуми хвърчеше чакъл.
Касиерът замръзна.
Три метра преди да го блъсне челно, Ричър направи три неща едновременно. Завъртя волана. Натисна спирачката. И отвори вратата от своята страна. Колата поднесе надясно, предните колела се завъртяха по чакъла, а вратата се изви и блъсна мъжа с всичка сила, от стомаха до лицето. Той се просна по гръб, колата спря, Ричър се наведе и с лявата ръка сграбчи сака. Метна го на седалката до себе си, натисна газта, затвори вратата и направи обратен завой в кривата, описвана от по-бавния мерцедес. Изхвърча от паркинга, прескочи бордюра и излезе на „Хайленд“. В огледалото за обратно виждане той зърна само прах, хаос и проснатия по гръб мъж, към когото тичаха двама души. Десет метра по-късно Ричър вече беше завил зад ъгъла на Музея на восъчните фигури. После профуча през светофара и излезе на Холивуд Булевард.
Цялата операция му отне дванайсет секунди.
Без никакво време за реакция, без изстрели и преследване.
Ричър предполагаше, че такива няма и да последват. Дилърите сигурно са забелязали обикновения бял форд, отвратителната му риза и късата му коса и щяха да стигнат до заключението, че са ограбени от цивилен детектив от полицейското управление на Лос Анджелис, който иска да добави нещо към пенсионния си фонд. За тях това беше професионален риск, калкулиран в цената на стоката. А шофьорът на мерцедеса пък изобщо не можеше да си позволи да каже нито дума на когото и да било.
Ричър намали, пое си дъх, зави надясно, описа пълен кръг обратно на часовниковата стрелка и пое по Никълс Каниън Роуд, Удроу Уилсън Драйв и обратно до Лоръл Каниън Булевард. Никой не го следваше. Той спря на една пуста улица на върха на хълма, изпразни сака и го хвърли на банкета. После преброи парите. Почти деветстотин долара, предимно на банкноти по двайсет и десет долара. Достатъчно за вечеря. Дори с норвежка минерална вода. И бакшиш.
