— След кое?
Диксън не отговори. Вместо това се върна в леглото, притисна го към възглавницата и отново го целуна.
На 2000 мили по хоризонтала и на 7 мили по вертикала от тях тъмнокосият четирийсетгодишен мъж, който понастоящем се наричаше Алън Мейсън, беше в салона на първа класа на „Боинг 757“ на Юнайтед Еърлайнс, на път от летище „Ла Гуардия“ в Ню Йорк към Денвър, щата Колорадо. Беше на място ЗА, на облегалката за ръката до него имаше чаша газирана минерална вода, а в скута му имаше отворен вестник. Но той не го четеше. Вместо това гледаше през прозореца към блестящите бели облаци под самолета.
А на осем мили южно от тях мъжът в тъмносиния костюм и тъмносиния крайслер следеше О’Донъл и Нили, докато се връщаха от паркинга на „Херц“ на летището. Засече ги още на излизане от „Бевърли Уилшър“. Отначало той си помисли, че ще хванат някой полет, затова зае такава позиция, че лесно да ги проследи до терминала за заминаващи пътници. Когато О’Донъл зави обратно на север по Сепулведа Булевард, му се наложи да се престрои бързо, за да не ги изпусне. В резултат от това през цялото време беше на десет коли зад тях. Но пък от друга страна, така се улесняваше незабелязаното проследяване.
27
О’Донъл каза:
— Никакъв напредък.
— Трябва да погледнем истината в очите — съгласи се Нили. — Следата е изстинала и практически не разполагаме с нищо полезно.
Всички бяха в стаята на Карла Диксън. Старата бърлога на Леонардо Ди Каприо. Леглото беше оправено. Ричър и Диксън бяха изкъпани, облечени и с подсушена коса. Държаха се на разстояние един от друг. Седемте разпечатки бяха наредени на масата, а до тях беше отвореният бележник на Диксън. Никой не оспорваше хипотезата, че представляват последните седем календарни месеца. Но и никой не виждаше с какво това можеше да им помогне.
Диксън се обърна към Ричър.
— Какво да правим, шефе?
— Да си починем — отвърна той. — Пропускаме нещо. Не мислим както трябва. Трябва да прекъснем за малко и да продължим по-късно.
— Преди никога не си почивахме.
— Преди винаги имахме пет глави повече.
Човекът в тъмносиния костюм се обади, за да докладва:
— Преместиха се в „Шато Мармонт“. Вече станаха четирима. Карла Диксън също се появи. Значи вече всички са на линия.
След това изслуша отговора на шефа си, като си представяше как той оправя вратовръзката си.
Ричър излезе да се разходи на запад по Сънсет Булевард. Самотата все още беше естественото му състояние. Извади парите си от джоба и ги преброи. Не му оставаха много. Влезе в един магазин за сувенири и намери редица от закачалки, на които имаше ризи с намаление. Колекция от миналата година. Или от миналото десетилетие. В единия край висяха памучни сини ризи на бели шарки. С широки яки и къси ръкави. Ричър си избра една. Подобна риза би облякъл баща му през 1950-те, за да отиде на боулинг. Само че с три номера по-малка. Ричър беше много по-едър от баща си. Намери огледало и притисна закачалката с ризата под брадичката си. Ризата май щеше да му стане. Беше достатъчно широка в раменете. А късите ръкави щяха да разрешат обичайния проблем с дългите му ръце — като на горила, но още по-дълги и по-силни.
Ризата струваше почти двайсет и един долара с данъка. Ричър плати на касата, скъса етикетите със зъби, съблече старата си риза и облече новата. Остави я над панталона. Подръпна я отдолу и завъртя рамене. Ако не закопчаваше най-горното копче, му беше доста удобна. Ръкавите му бяха малко тесни на бицепсите, но не чак толкова, че да затрудняват кръвообращението.
— Имате ли кошче за боклук? — попита.
Човекът на касата се наведе и извади метален цилиндър, в който имаше бял найлонов плик. Ричър сви старата си риза на топка и я хвърли вътре.
— Има ли бръснарница наблизо?
— Две пресечки на север — отвърна продавачът. — Нагоре по хълма. На ъгъла в един смесен магазин подстригват и лъскат обувки.
Ричър не коментира този факт.
— Лоръл Каниън — въздъхна продавачът, сякаш това обясняваше всичко.
В магазина продаваха бира от сандъци с лед и кафе от термос. Ричър си взе средна чаша черно кафе и се отправи към стола на бръснаря. Беше старомоден, от червена пластмаса. На умивалника бяха наредени бръсначи, а до бръснарския стол беше столчето за лъскане на обувки. На него седеше кльощав мъж с бял потник. Ръцете му бяха покрити с белези от спринцовка. Мъжът вдигна поглед и се съсредоточи, сякаш за да изчисли обема на работата, която му предстоеше.
— Нека да позная — каза. — Бръснене и подстригване?
— Отделно ли се плаща? — попита Ричър.
— Осем долара — отвърна човекът.
Ричър пак провери колко имаше в джоба си.
— Десет — каза. — Включително лъскане на обувки и кафето.
— Така излиза дванайсет.
— Имам само десет.
Човекът сви рамене:
— Както кажеш.
— Откъде мога да си намеря дрога тук? — попита.
— Не ми приличаш на наркоман — отвърна човекът.
— Трябва ми за един приятел.
— Нямаш пари.
— Мога да намеря.
Човекът с потника отново сви рамене.
— Обикновено има дилъри зад Музея на восъчните фигури.
Ричър се върна до хотела по страничните улички и се озова пред задния вход. По пътя мина покрай тъмносин крайслер 300С, паркиран до тротоара. Зад волана седеше мъж в тъмносин костюм. Цветът на костюма беше почти същият като цвета на колата. Двигателят беше изключен и човекът просто чакаше. Ричър предположи, че колата е служебна. Лимузина. Може би някой собственик на фирма за лимузини под наем си беше издействал по-добра сделка с представителството на „Крайслер“, отколкото с продавачите на линкълни, и беше изневерил на обичайните производители на луксозни автомобили. После беше решил да облече шофьорите с костюми в цвета на колата, за да направи колите си по-разпознаваеми. Ричър знаеше, че в Лос Анджелис има безкомпромисна конкуренция на пазара за лимузини под наем. Беше го прочел някъде.
