— Някакви заключения? — попита Ричър.
Диксън мисли мълчаливо в продължение на триста метра по задръстения булевард. После зави по магистрала 405, която водеше към Сан Диего, но в обратната посока — към Шърман Оукс и Ван Нюйс.
— Общо взето, само едно заключение — каза тя. — Франц не се е обадил само на някои от нас, защото е смятал, че няма да успее да открие останалите. Нито пък се е обадил само на някои, защото е подценил проблема. Франц беше твърде умен, за да допусне такава грешка. А и очевидно вече е бил твърде предпазлив, след като е имал дете и прочие. Така че трябва да променим начина на разсъждение. Да видим пак кои са тук и кои ги няма. Мисля, че Франц се е обадил само на онези от нас, които са можели да дойдат бързо. Максимално бързо. Суон очевидно, защото е бил в същия град, а после Санчес и Ороско, защото са само на един час оттук, в Лас Вегас. Останалите не са вършели работа. Защото всички сме били поне на един ден разстояние. Така че тук става дума за бързина, паника, спешност. Ситуация, в която и половин ден има значение.
— Каква по-точно? — попита Ричър.
— Нямам представа. Жалко, че сте се провалили с единайсет пароли. Можеше да видим каква част от информацията е нова или променена.
— Важни са имената — каза О’Донъл. — Те са единствената сериозна информация.
— Числата също могат да бъдат сериозна информация — възрази Диксън.
— Нищо няма да разбереш от тях.
— Може би. А може би не. Понякога числата също ми говорят.
— Не и тези.
За момент в колата настъпи мълчание. Нямаше задръстване. Диксън остана на магистрала 405 и бързо прекоси кръстовището с магистрала 10.
— Къде отиваме? — попита.
— Да отидем в „Шато Мармонт“ — предложи Нили. — Дискретен хотел, далеч от центъра.
— И скъп — обади се Ричър.
Нещо в гласа му накара Диксън да откъсне очи от пътя и да го погледне.
— Ричър няма пари — обясни Нили.
— Не съм изненадана — отвърна Диксън. — Все пак не е работил от девет години.
— Той и в армията почти нищо не работеше — отбеляза О’Донъл. — Защо да си променя навиците?
— Освен това не обича други да му плащат сметката — продължи Нили.
— Горкичкият — каза Диксън.
— Просто се опитвам да се държа възпитано — въздъхна Ричър.
Диксън продължи по магистрала 405 до Санта Моника Булевард на североизток с идеята да прекоси Бевърли Хилс и западната част на Холивуд и да излезе на Сънсет Булевард.
— Нищо не се е променило — каза тя. — Военните следователи са недосегаеми. Четиримата, които сме останали, трябва да го докажем. Заради четиримата, които вече не са сред нас. Така че ни трябва командна структура, план за действие и бюджет.
— Аз ще се погрижа за бюджета — каза Нили.
— Имаш ли възможност?
— Само през тази година в частните компании от нашия бранш постъпиха седем милиарда долара от Министерството на вътрешната сигурност. Част от тези пари пристига при нас в Чикаго, а аз притежавам половината от това, което задържаме като печалба.
— Значи си богата?
— По-богата от времето, когато бях сержант.
— И без това ще си ги върнем — каза О’Донъл. — Хората ги убиват от любов или за пари, а за нашите хора можем да бъдем абсолютно сигурни, че не са убити от любов. Следователно някъде в тази история има пари.
— Значи всички сме съгласни Нили да се погрижи за бюджета? — попита Диксън.
— Какво е това сега, демокрация ли? — обади се Ричър.
— Временно. Съгласни ли сме?
И четиримата вдигнаха ръце. Двама майори и капитан, които оставяха сержанта да плати сметката.
— А сега план за действие — каза Диксън.
— Първо командването — поправи я О’Донъл. — Не можем да слагаме каруцата пред коня.
— Съгласна съм — отвърна Диксън. — Номинирам Ричър за командващ офицер.
— И аз — каза О’Донъл.
— И аз — каза Нили. — Както винаги.
— Не става — каза Ричър. — Аз ударих онова ченге. Ако се наложи, трябва да се предам и да поема отговорността, за да можете да продължите без мен. Командващият офицер не бива да носи такъв риск.
— Нека да мислим как да се справим с това, когато се наложи — предложи Диксън.
— Ще се наложи — настоя Ричър. — Със сигурност. Още утре, най-късно вдругиден.
— Може пък да ни пуснат този път.
— Мечтай си. Ние щяхме ли да ги пуснем?
— Може да го е срам да докладва, че са го набили.
— Няма нужда да докладва. То се вижда. Прозорецът на колата и носът му са счупени.
— А той дали изобщо знае кои сте?
— Въвел е името на Нили в системата. Следеше ни. Значи знае кои сме.
— Не можеш да се предадеш заради един бой — обади се О’Донъл. — Ще те пратят в затвора. Ако се наложи, ще трябва да избягаш от града.
— Не става. Ако не пипнат мен, ще потърсят теб и Нили като съучастници. Не искаме това да се случва. Трябват ни хора, които да работят.
— Ще ти намерим адвокат. Някой по-евтин.
— Не, някой добър — възрази Диксън.
— Във всеки случай няма да мога да се измъкна — каза Ричър.
Никой не отговори.
— Нили трябва да бъде командващ офицер — каза той.
— Отказвам — отвърна Нили.
— Не можеш да откажеш. Това е заповед.
— Не може да е заповед, защото все още не си командващ офицер.
— Тогава Диксън.
— Отказвам — отвърна Диксън.
— Добре, тогава О’Донъл.
— Пас — каза той.
— Ричър, докато влезе в затвора — каза Диксън. — След това Нили. Съгласни ли сме?
Вдигнаха се три ръце.
— Ще съжалявате за това — каза Ричър. — Ще ви накарам да съжалявате.
— Какъв е планът за действие, шефе? — попита Диксън.
Въпросът накара Ричър да се върне девет години назад в миналото — към последния път, когато някой му го беше задал по този начин.
— Какъвто е бил винаги — отвърна той. — Разследваме, подготвяме се и действаме. Намираме ги, елиминираме ги и накрая пикаем на гробовете на предците им.
25
Хотел „Шато Мармонт“ представляваше бохемска стара постройка на Сънсет Булевард, в началото на Лоръл Каниън. През годините в него бяха отсядали известни кинозвезди и рок музиканти. По стените бяха окачени фотографии на гости на хотела. Ерол Флин, Кларк Гейбъл, Мерилин Монро, Грета Гарбо, Джеймс Дийн, Джон Ленън, Мик Джагър, Боб Дилън, Джим Морисън, „Лед Цепелин“ и „Джеферсън Еърплейн“ бяха
