— Не, това е вторият въпрос. Първият въпрос е как. Кой е знаел кога и къде ще пристигнеш?
— Ченгето. Няма друго обяснение. Отбелязал е името ми за издирване и от Министерството на вътрешната сигурност са му го съобщили в момента, в който съм си купила билета.
— Добре, но защо?
— Защото работи по случая на Франц. Нали го разследват местните полицаи? Аз съм в списъка с приятели и колеги на Франц.
— Всички сме в него.
— Аз пристигнах първа.
— Значи сме заподозрени?
— Вероятно. След като няма други.
— Толкова ли са тъпи?
— Нормално е. Дори ние едно време проверявахме списъка с приятели и колеги, ако нямахме друга следа.
— Военните следователи са недосегаеми — каза Ричър.
— Точно така — потвърди Нили. — Но ние току-що посегнахме на полицай от Лос Анджелис. При това здравата. Надявам се и те да нямат някакъв подобен девиз.
— Имат и още как.
Летище Ел Ей Екс представляваше гигантски, чудовищен лабиринт. Както всички други летища, които Ричър беше виждал, и това сякаш беше във вечен ремонт. О’Донъл се провря през строителните площадки, за да стигне до паркинга за коли под наем. Различните компании бяха наредени една до друга — червена, зелена, синя и накрая жълтата „Херц“. О’Донъл паркира в края на една дълга опашка от коли, до тях дотича униформен служител на компанията и провери баркода на задното стъкло с портативен четец. Готово — колата беше върната, следата беше прекъсната.
— А сега какво? — попита О’Донъл.
— Сега ще вземем летищния автобус до терминала и ще намерим такси. После ще се изнесем от хотела и двамата с теб ще се върнем тук с моя мустанг. През това време Ричър ще намери нов хотел и ще започне да работи по числата. Става ли?
Но Ричър не отговори. Взираше се през паркинга, към витрините на компанията за автомобили под наем от другата страна. Към опашката от хора, които чакаха вътре.
И се усмихваше.
— Какво? — попита Нили. — Какво става, Ричър?
— Там вътре — отвърна Ричър. — Четвъртата на опашката. Виждаш ли я?
— Коя?
— Дребната тъмнокоса жена. Почти съм сигурен, че е Карла Диксън.
23
Ричър, Нили и О’Донъл забързаха през паркинга, като с всяка крачка увереността им нарастваше. На три метра от витрините на компанията вече бяха абсолютно сигурни. Беше Карла Диксън. Не можеха да я сбъркат с друга. Мургава и сравнително дребна на ръст — една от онези жени, които никога не се доверяват на хората и в девет от десет случая получават доказателства за мнителността си. Стоеше точно пред тях — вече трета на опашката. Жестовете й говореха, че е изпълнена едновременно с нетърпение и с твърда решимост да получи каквото иска. Както обикновено изглеждаше спокойна, но никога не оставаше неподвижна, сякаш вътре в нея гореше някакъв друг вид енергия, а двайсет и четирите часа на денонощието не й бяха достатъчни. Беше по-слаба, отколкото си я спомняше Ричър. Носеше тесни черни джинси и черно кожено яке. Гъстата й черна коса беше подстригана късо. В краката й имаше черен спортен сак, а на рамото й висеше черна кожена чанта.
А после, сякаш усетила погледите им върху себе си, тя се обърна и погледна право към тях. Изражението й не се промени особено, все едно ги беше видяла за последен път преди трийсет минути, а не преди години. Бегло се усмихна. Усмивката й беше малко тъжна, сякаш вече се досещаше какво е станало. После кимна към служителите, сякаш искаше да каже:
— Вземи кола с четири места.
Диксън отново кимна и пак се обърна напред.
— Тук има нещо библейско — обади се Нили. — Хората постоянно възкръсват.
— Няма нищо общо с Библията — възрази Ричър. — Просто предположенията ни бяха погрешни.
От една врата се появи четвърти служител и зае мястото си зад едно празно бюро. Диксън вече не беше трета на опашката, а първа — обслужиха я след трийсет секунди. Ричър видя розов проблясък от шофьорска книжка, издадена в щата Ню Йорк, и платинен блясък от кредитна карта. Служителят попълни някакви документи, Диксън се подписа на няколко места и получи дебел жълт плик и ключ. Взе си чантата и сака и тръгна към изхода. Излезе на тротоара. Застана пред Ричър, Нили и О’Донъл и сериозно ги изгледа един по един. После каза:
— Извинявайте, че закъснях за купона. Но то всъщност не е голям купон, нали?
— Какво си разбрала досега? — попита я Ричър.
— Току-що получих вашите съобщения — отвърна Диксън. — Не исках да чакам директен полет. Исках да тръгна веднага. Хванах първия възможен полет насам, който имаше прекачване в Лас Вегас. Там се наложи да чакам два часа. Така че проведох няколко телефонни разговора и пообиколих. Проверих някои неща. И открих, че Санчес и Ороско са се изпарили. Изглежда, преди две-три седмици и двамата са изчезнали от лицето на земята.
24
От „Херц“ бяха дали на Диксън форд 500, кола с четири врати и прилични размери. Тя прибра чантите си в багажника и седна на шофьорското място. Нили седна до нея отпред, а Ричър и О’Донъл се сместиха отзад. Диксън запали двигателя и пое на север от летището, по Сепулведа Булевард. През първите пет минути говори само тя. Работела под прикритие в една брокерска компания на Уолстрийт. Клиентът й бил голям инвеститор, който подозирал нарушения на закона в компанията. Както всички агенти под прикритие, които искат да оцелеят, тя не можела да си позволи контакт с предишния си живот. Не можела да се обади в офиса си по мобилния телефон, който й дали от брокерската компания, нито по стационарния в апартамента под наем, плащан от същата брокерска компания, нито да проверява електронната си поща по своя „Блекбъри“, с който я снабдили пак оттам. В крайна сметка успяла тайно да се свърже с телефонния си секретар от уличен телефон на пристанището и едва тогава открила дългата поредица от все по-отчаяни призиви 10–30, записани на него. И така зарязала работата и клиента си, отишла на летището и взела първия полет на „Америка Уест“. От летището в Лас Вегас се обадила на Санчес и Ороско, но те не отговорили. А което било вече лош знак — кутиите им за гласови съобщения били пълни. Така че тя отишла с такси до офиса им и открила, че там няма никого, а зад вратата била натрупана поща от последните три седмици. Съседите им също не ги били виждали отдавна.
— Значи вече знаем със сигурност — обобщи Ричър. — Останали сме само четиримата.
После Нили говори в продължение на пет минути. Докладва на Диксън по същия сбит и ясен начин, както го беше правила хиляди пъти преди. Не каза нищо излишно и не пропусна нито една подробност. Изложи всички факти и предположения — от първото обаждане на Анджела Франц до момента. Заключението от аутопсията, малката къща в Санта Моника, разбитият офис в Кълвър Сити, флаш паметта, сградата на „Нова ера“, пристигането на О’Донъл, мъртвото куче, злощастното нападение срещу полицая от Лос Анджелис пред къщата на Суон в Санта Ана и последвалото решение да се отърват от автомобилите под наем, за да отклонят неизбежното преследване.
— Е, поне тази ситуация е овладяна — каза Диксън. — В момента никой не ни следи, значи засега можем да смятаме колата за чиста.
