А на три хиляди мили оттам, в Ню Йорк, тъмнокосият четирийсетгодишен мъж беше в туристическата агенция на ъгъла на Парк Авеню и 42-ра улица. Купуваше си билет за отиване и връщане без фиксирана дата от летище „Ла Гуардия“ в Ню Йорк до Денвър, щата Колорадо. Плати с платинена кредитна карта „Виза“, издадена на името на Алън Мейсън.
21
Санта Ана беше на югоизток, след Анахайм, в Ориндж Каунти. Самият град беше на двайсет мили западно от планините Санта Ана, откъдето духаха прословутите за тази местност ветрове. Появата на сухия, горещ и постоянен вятър побъркваше всички в Лос Анджелис. Ричър беше виждал ефекта му с очите си. Веднъж беше в града след командировка при морските пехотинци в Кемп Пендълтън. Друг път — в гарнизонен отпуск за уикенда от Форт Ъруин. Тогава видя как дребни сбивания в бар могат да прераснат в убийства. Как изгорената на тостера филийка става причина за побой над съпругата, затвор за мъжа и развод за двамата. Беше видял как пребиват един човек, защото вървял прекалено бавно по тротоара.
Но в този ден нямаше вятър. Въздухът беше горещ, неподвижен, кафяв и тежък. От джипиеса на О’Донъл се чуваше приятен настоятелен женски глас, който им каза да слязат от магистрала 5 на юг от зоологическата градина, срещу Тъстин. После ги поведе по градските улици към художествената галерия. Преди да стигнат до нея, завиха наляво, надясно и пак наляво и гласът ги увери, че приближават търсения адрес. Накрая им каза, че са пристигнали.
Което беше очевидно и без джипиеса.
О’Донъл плавно спря до пощенска кутия във формата на лебед. Беше стандартна, метална, монтирана на метален стълб и боядисана в бяло. Вертикално върху нея беше закрепен силует, изрязан от дърво. С дълга, грациозна шия, извит гръб и вирната опашка. Беше боядисан в бяло, с изключение на тъмнооранжевата човка и черното око. Резултатът беше доста сполучлив, защото тумбестата пощенска кутия представляваше тялото на птицата.
— Кажете ми, че това не е работа на Суон — каза О’Донъл.
— Или е на племенник, или на племенница — предположи Нили. — Вероятно е било подарък за новата къща.
— А той се е чувствал длъжен да го използва, за да го видят, ако дойдат на гости.
— На мен ми харесва.
Зад кутията имаше алея за коли, която водеше към двойна порта и ограда, висока метър и половина. Паралелно с алеята за коли имаше друга, по-тясна асфалтирана алея, която водеше към единична порта в оградата. Самата тя беше от зелена тел. В горните ъгли на двете порти имаше украса — миниатюрни алуминиеви ананасчета. И двете бяха затворени. И на двете имаше табели с надпис „Внимание, куче“, купени от магазин. Алеята за коли стигаше до гараж, пристроен към къщата. Другата алея — до вратата на малка къща с боядисана в охра фасада. Прозорците имаха гофрирани метални стрехи, надвиснали като вежди. Над вратата също имаше подобна стреха. Като цяло къщата имаше сериозно, строго, мъжко излъчване.
Освен това беше тиха и нищо вътре не помръдваше.
— Изглежда празна — каза Нили. — Няма никой вкъщи.
Ричър кимна. В двора имаше само трева. Нямаше посадени растения, цветя или храсти. Тревата беше суха и малко по-висока, отколкото трябва — все едно изрядният собственик на къщата, който поддържа моравата, беше спрял да я полива и коси преди около три седмици.
Не се виждаше алармена система.
— Да огледаме — каза Ричър.
Тримата слязоха от колата и отидоха до единичната порта. Не беше заключена. Те стигнаха до вратата на къщата. Ричър натисна звънеца. Почака. Никой не отговори. Пътека от каменни плочи опасваше постройката.
Тримата тръгнаха по пътеката в посока, обратна на часовниковата стрелка. Отстрани на гаража имаше втора врата. Заключена. От задната страна на къщата имаше и трета врата, към кухнята. Тя също беше заключена. Горната й половина бе остъклена. През нея се виждаше малка старомодна кухня, в която нищо не беше подновено от около четирийсет години, но беше чиста и поддържана. Нямаше боклуци. Нито мръсни чинии. Уредите бяха с покритие от зелен емайл. Имаше малка маса и два стола. На пода от зелен линолеум бяха подредени празни купички за храна и вода за кучето.
През плъзгащата се врата до вратата на кухнята се виждаше асфалтирано дворче. Дворчето беше празно. Плъзгащата врата беше заключена. Завесите на отсрещните прозорци бяха спуснати наполовина. Спалня, може би използвана и за кабинет.
В квартала беше тихо. В къщата също не се чуваше нищо, с изключение на някакво едва доловимо жужене, от което ръцете на Ричър настръхнаха, а някъде дълбоко в съзнанието му светна сигнална лампичка.
— Вратата на кухнята? — предложи О’Донъл.
Ричър кимна. О’Донъл пъхна ръка в джоба си и извади бокса. Беше керамичен, но с нищо не наподобяваше материала, от който се правят сервизи за чай. Боксът беше изработен от някакво сложно минерално съединение на прах, пресован под огромно налягане и споен с епоксидна смола. Полученият материал вероятно беше по-здрав от стомана. Освен това процесът на пресоване позволяваше челната повърхност да бъде оформяна в опасни форми. Ударът на човек с габаритите на О’Донъл с такъв бокс бе равносилен на удар от топка за боулинг, на която са монтирани зъби на акула.
О’Донъл си сложи бокса и сви ръка в юмрук. После пристъпи към вратата на кухнята и почука по стъклото с опакото на ръката, съвсем леко, все едно се опитваше да привлече вниманието на човека вътре, без да го стресне. Стъклото се счупи и в кухнята падна триъгълно парче. О’Донъл имаше толкова добра координация, че ръката му спря, преди да достигне до ръба на счупеното стъкло. Той чукна още два пъти и отвори дупка, достатъчно голяма да провре ръката си през нея. После свали бокса, вдигна ръкава си, промуши ръка през дупката и завъртя дръжката отвътре.
Вратата се отвори.
Аларма не се включи.
Ричър влезе пръв. Направи две крачки и спря. Жуженето, което беше усетил навън, се усили. Във въздуха тегнеше миризма. И двете бяха нещо, което не можеше да сбърка. Безброй пъти беше чувал този звук и беше усещал тази миризма.
Жуженето идваше от хиляди полудели мухи.
Миризмата беше на гниеща и разлагаща се плът.
Нили и О’Донъл пристъпиха след него. И също спряха.
— И без това знаехме — каза О’Донъл, може би на самия себе си. — Не трябва да се шокираме.
— Трябва — възрази Нили. — Винаги трябва да се шокираме.
Тя закри устата и носа си. Ричър пристъпи към вратата на кухнята. На пода в коридора не се виждаше нищо. Но там вонята беше по-силна, а шумът се чуваше по-ясно. Във въздуха се виждаха отделни мухи — едри, сини и лъскави, които бръмчаха, стрелкаха се напред-назад и се удряха в стените. Мухите влитаха и излитаха от една полуотворена врата.
— Банята — каза Ричър.
Къщата беше със същото разположение като дома на Калвин Франц, но по-голяма, защото в Санта Ана имаше по-големи парцели, отколкото в Санта Моника. Недвижимите имоти тук бяха по-евтини, което позволяваше повече размах.
В средата на къщата имаше коридор, а стаите от двете му страни бяха истински отделни помещения, а не ниши. Кухнята бе в дъното, всекидневната отпред, а между тях имаше килер. От другата страна на коридора бяха двете спални с банята помежду им.
Беше невъзможно да се определи откъде идва вонята. Изпълваше цялата къща.
Но мухите явно се интересуваха предимно от банята.
Въздухът беше горещ и неприятен. Не се чуваше нищо, освен лудешкото бръмчене. Мухите летяха и се блъскаха в порцелан, керамични плочки, в тапетите на стените и в дървена врата.
