Лош късмет и неприятности

Нищо не се случваше.

След два часа Ричър се изправи и остави вещите обратно на поставката. Отиде до вратата и погледна навън. Ярко слънце, синьо небе, малко смог. Лекият бриз люлееше екзотичните дървета. По улицата бавно се движеха лъскави коли с полирани метални повърхности. Беше хубав ден. Двайсет и четвъртият пореден ден, който не беше видял Калвин Франц. Почти четири пълни седмици. Същото вероятно важеше за Тони Суон, Хорхе Санчес и Мануел Ороско.

Онези типове вече са мъртви. Никой не може да хвърля приятелите ми от хеликоптер и да остава жив, за да се хвали с това.

Ричър излезе навън. Остана неподвижен на открито цяла секунда, все едно очакваше изстрел от снайперист. Със сигурност беше минало предостатъчно време, през което специалните части да заемат позиции. Но на улицата беше спокойно. Нямаше паркирани превозни средства. Никакви микробуси, които да изглеждат не на място. Нито преоблечени телефонни техници. Нито наблюдатели. Ричър тръгна наляво по Сънсет Булевард. На ъгъла с „Лоръл Каниън“ пак зави наляво. Вървеше бавно, като се придържаше към оградите и дърветата. Отново зави наляво по тесния път, който се виеше зад хотела.

Кафявият форд краун виктория беше точно пред него.

Беше паркиран на далечния бордюр, на празно място на сто метра оттам. Стоеше неподвижно, с изключен двигател. Както беше споменал О’Донъл, счупеното стъкло от страната на пътника беше подлепено с опънат черен найлон. Шофьорът седеше зад волана. Не помръдваше, освен че постоянно въртеше глава. Поглед в огледалото за обратно виждане, поглед напред, поглед към страничното огледало. Установил бе истински ритъм. Движението беше почти хипнотизиращо. Огледало за обратно виждане, предно стъкло, странично огледало. Ричър улови проблясък от алуминиевата шина на носа му.

Колата изглеждаше така, сякаш беше стояла там с часове.

Човекът беше сам, наблюдаваше и чакаше.

Но какво?

Ричър се обърна и се върна в хотела по същия маршрут. Влезе във фоайето и седна на същото кресло. Но в главата му вече се оформяше нова теория.

Нили беше казала: Обади ми се жена му.

Какво искаше от теб?

Нищо. Просто ми каза.

А после Чарли беше увиснал на дръжката на вратата. Ричър беше попитал: Можеш ли сам да отваряш вратата?

И момченцето беше отговорило: Да, мога.

После тя беше казала: Чарли, излез да си играеш.

А той беше заявил: Смятам, че криете нещо от нас.

Ричър седеше в мекото кресло във фоайето на „Шато Мармонт“ и чакаше доказателство за теорията си. Въпросът бе кой ще влезе пръв откъм улицата: старият му отряд или група разгневени ченгета от Лос Анджелис.

30

Пръв влезе старият му отряд. Поне онова, което беше останало от него. О’Донъл, Нили и Диксън — до един напрегнати и забързани. И тримата спряха изненадани, когато го видяха във фоайето и той вдигна ръка за поздрав.

— Още си тук — констатира О’Донъл.

— Не, това е оптическа измама.

— Невероятно.

— Какво каза Анджела?

— Нищо. Не знае нищо за клиентите му.

— Как беше тя?

— Нормално. За жена, която току-що е загубила съпруга си.

— А как ти се стори Чарли?

— Готино хлапе. Прилича на баща си. Франц продължава да живее чрез него.

Диксън се намеси.

— Защо все още си тук?

— Много добър въпрос — отвърна Ричър.

— А какъв е отговорът?

— Ченгето все още ли е навън?

Диксън кимна.

— Видяхме го от ъгъла.

— Да се качим горе.

Влязоха в стаята на Ричър и О’Донъл. Беше малко по-голяма от тази на Диксън, защото беше двойна. Още с влизането Ричър прибра парите, паспорта и дебитната си карта от куфара на О’Донъл.

— Май се каниш да останеш — отбеляза О’Донъл.

— Май да — отвърна Ричър.

— Защо?

— Защото Чарли сам отвори вратата.

— Какво означава това?

— На мен ми се стори, че Анджела е много добра майка. В най-лошия случай нормална майка. Чарли изглежда чисто, добре гледано, възпитано и обичано дете. Значи можем да заключим, че Анджела се отнася съвестно към родителските си задължения. Въпреки това обаче тя го остави да отвори вратата на двама абсолютно непознати.

— Съпругът й току-що е бил убит — напомни Диксън. — Може да е била разсеяна.

— По-скоро точно обратното — възрази Ричър. — Съпругът й е бил убит преди повече от три седмици. Предполагам, че вече е преодоляла първоначалния шок. Точно в този момент би трябвало да се грижи за Чарли повече от всякога, защото й остава само той. Въпреки това обаче тя оставя детето да отвори вратата. После го праща да си играе навън. Не му каза да отиде да си играе в стаята, а да излезе навън. В Санта Моника? На двора на оживена улица, където постоянно минават непознати? Защо?

— Не знам.

— Защото е била сигурна, че детето е в безопасност.

— Как така?

— Знаела е, че полицаят наблюдава къщата.

— Мислиш ли?

— Защо е чакала четиринайсет дни, преди да се обади на Нили?

— Защото е била разсеяна — повтори Диксън.

— Възможно е — каза Ричър. — Но може би има и друга причина. Може би изобщо не е възнамерявала да ни се обади. Все пак ние сме минало. Тя е предпочитала сегашния живот на Франц. Напълно естествено, защото все пак тя е била сегашният живот на Франц. А нас ни е свързвала с лошото старо време — опасно и нецивилизовано. Мисля, че тя не ни одобрява. И ревнува от нас.

— Съгласна съм — каза Нили. — И аз останах с това впечатление.

— Тогава защо се е обадила на теб?

— Не знам.

— Помисли от гледната точка на ченгетата. Работят в малко управление с ограничени възможности. Намират труп в пустинята, идентифицират го и задействат обичайната процедура. Първата им работа е да изготвят профил на жертвата. Докато се занимават с това, изведнъж откриват, че той е работил в секретен отряд от военни следователи. И установяват, че с изключение на един, всички членове от отряда все още съществуват.

— И ни включват в списъка на заподозрените?

— Не, според мен веднага са ни изключили от него и са продължили. Но не са стигнали доникъде. Няма