никакви следи, доказателства или разкрития. Стигат до задънена улица.
— Е, и?
— След две седмици безплоден труд изведнъж им хрумва идея. Анджела им е разказала всичко за стария отряд, за лоялността им един към друг и за нашия девиз и те виждат възможност за действие. На практика се оказва, че разполагат с цял отряд детективи на свободна практика, които чакат на резервната скамейка. Интелигентни, опитни специалисти, които отгоре на всичко са силно мотивирани. И така, те подсказват на Анджела да ни се обади. Само да ни информира, нищо повече. Защото са сигурни, че веднага ще пристигнем до един. И ще започнем да търсим отговори. А те ще могат просто да останат в сянка и да се възползват от разкритията ни.
— Абсурдно е — обади се О’Донъл.
— Според мен точно това е станало — настоя Ричър. — Анджела им е казала, че се е обадила на Нили, те са включили името й в списъка на наблюдаваните, прихванали са я на летището, проследили са я и са изчакали всички да дойдем, един по един. И оттогава непрекъснато ни наблюдават. Ченгетата действат чрез нас. Точно това не ни каза Анджела. Те са я накарали да ни пусне по следата и тя се е съгласила. И точно затова аз все още съм тук. Няма друго обяснение. Решили са, че един счупен нос е приемлив професионален риск.
— Глупости.
— Има само един начин да проверим. Идете зад хотела и говорете с полицая.
— Наистина ли мислиш така?
— Нека Диксън да отиде. Тя не беше с нас в Санта Ана. Ако греша, онзи човек няма да я застреля на място.
31
Диксън излезе от стаята, без да каже дума.
— Не мисля, че днес Анджела криеше нещо от нас — обади се О’Донъл. — Така че Франц сигурно изобщо не е имал клиент.
— Притиснахте ли я? — попита Ричър.
— Не се наложи. Всичко беше ясно. Тя просто нямаше какво да ни каже. Не вярвам Франц да се е захванал с такова нещо, ако е нямал голям постоянен клиент от години, а не мога да си представя наличието на такъв клиент, без да спомене името му пред жена си.
Ричър кимна. После бегло се усмихна. Обичаше стария си екип. На тях можеше да се разчита докрай. Безусловно. Ако Нили, Диксън и О’Донъл отидеха някъде, за да търсят отговори, те се връщаха с отговори. Винаги, независимо от трудностите, каквото и да се наложеше да направят. Ако поискаше, можеше да ги изпрати в Атланта и те щяха да се върнат с тайната рецепта на „Кока-кола“.
— А сега накъде? — попита Нили.
— Нека първо да говорим с ченгетата — отвърна Ричър. — И най-вече да разберем дали са ходили до Лас Вегас.
— В офисите на Санчес и Ороско? Нали Диксън е била там. Никой не е влизал.
— Тя не е проверила по домовете им.
Диксън се върна след трийсет минути.
— Не ме застреля — съобщи тя.
— Това е добре — отвърна Ричър.
— И аз така си помислих.
— Призна ли нещо?
— Нито потвърди, нито отрече.
— Сърди ли се за лицето си?
— Ужасно.
— И какво стана?
— Обади се на шефа си. Искат да се срещнат с нас. Тук, след един час.
— Кой е шефът му?
— Казва се Къртис Мони. От полицейското управление на окръг Лос Анджелис.
— Добре — каза Ричър. — Така и ще направим. Ще видим с какво разполагат. Ще се държим с него като с някой гаден местен шериф. Ще задаваме въпроси и няма да даваме отговори.
Изчакаха да мине един час във фоайето на хотела. Без да се притесняват или да проявяват признаци на нетърпение. В армията човек се научава да чака. О’Донъл се излегна на едно канапе и се зае да си почиства ноктите с върха на ножа си. Диксън прегледа няколко пъти седемте таблици, после ги остави и затвори очи. Нили седеше сама на един стол, подпрян на стената. Ричър седеше под фотография на Ракел Уелч. Снимката беше направена пред същия хотел, късно следобед, и кожата й беше златна като слънцето. Фотографите наричаха това време „вълшебния час“. Кратък, ярък и прекрасен. Точно като славата.
Тъмнокосият четирийсетгодишен мъж, който се представяше като Алън Мейсън, също чакаше. Чакаше да започне тайната среща, която щеше да се проведе в стаята му в хотел „Браун Палас“ в центъра на Денвър. Беше притеснен и нервен, което не беше характерно за него. За това имаше три причини. Първо, стаята му беше мрачна и неприветлива. Второ, на стената беше подпрял куфарче, тъмносив, твърд самсонайт, внимателно подбрано като всичките му останали вещи — достатъчно скъпо, за да подхожда на благополучието, което се излъчваше от него самия, но не толкова ефектно, че да привлича ненужно внимание. В куфарчето имаше облигации на приносител, шлифовани диаманти и кодове за достъп до сметки в швейцарски банки, които струваха много пари. По-точно шейсет и пет милиона американски долара — а хората, с които му предстоеше да се срещне, не бяха от типа, които спокойно можеш да оставиш близо до лесно преносими и трудно проследими материални активи.
Трето, не беше спал добре. В нощния въздух се носеше неприятна миризма. Той мислено я сравни с цял списък неприятни миризми, докато я идентифицира като кучешка храна. Явно наблизо имаше фабрика, а вятърът се беше обърнал в неподходяща посока. После беше лежал буден и беше разсъждавал за съставките на кучешката храна. Очевидно в нея се съдържаше месо. Знаеше, че миризмата е физическо усещане за молекулите, които достигат до лигавицата на носа. Значи технически погледнато, в ноздрите му влизаха молекули на месо. И влизаха в досег с тялото му. А някои меса Азари Махмуд никога и при никакви обстоятелства не биваше да докосва.
Отиде в банята. За пети път през този ден изми лицето си. Погледна се в огледалото. Стисна челюсти. Всъщност не беше Азари Махмуд. Не и в момента. Сега беше западнякът Алън Мейсън и имаше да върши работа.
Пръв във фоайето на „Шато Мармонт“ влезе Томас Брант, пребитото ченге. Имаше голяма синина отстрани на челото, а металната шина опъваше кожата около очите му. Изглеждаше бесен, че са го подредили така, смутен, че са го издебнали, и ядосан, че трябваше да го преглътне заради работата. След него вървеше по-възрастен мъж, който сигурно беше шефът му, Къртис Мони. Изглеждаше към петдесетгодишен. Беше нисък, набит и имаше отегчения вид на човек, заседял се твърде дълго на една работа. Косата му беше боядисана в черно, различно от цвета на веждите му. Носеше ожулено кожено куфарче. Първият му въпрос беше:
— Кой точно задник е ударил моя човек?
— Има ли значение? — попита Ричър.
— Не биваше да става така.
— Не се притеснявайте. Той нямаше шанс. Все пак бяхме трима на един. Въпреки че един от тримата беше момиче.
Нили го изпепели с поглед. Мони поклати глава.
— Няма да коментирам способностите за самозащита на моя служител. Искам да кажа, че идвайки тук, не трябваше да започнете с побой над ченге.
