препятствия. Беше като фар на скалист морски бряг. По земята имаше ниски падини и възвишения, драматично осветявани от Нили. На север се виждаха ниски сгради. На изток — електропроводи. На запад земята се спускаше към плитко речно русло, широко десетина метра и дълбоко около пет.
— Кацни там — посочи Ричър. — В канавката. Без да спускаш колесника.
— Защо? — попита пилотът.
— Защото аз казвам така.
Пилотът се понесе на запад, снижи се няколкостотин метра и зави, за да се изравни с канавката. След това започна да спуска хеликоптера като асансьор. Включи се сигнал, за да му напомни, че са без колесник. Той не му обърна внимание, а продължи — На пет-шест метра от земята забави скоростта, продължи да се снижава и нежно положи хеликоптера по корем на каменистото дъно на пресъхналата река. Захрущяха камъни, застърга метал и подът на хеликоптера се наклони встрани. Ричър видя фаровете на Нили през прозорците — тя ги доближаваше през пясъчната буря, вдигнати от перките.
Точно тогава горивото свърши.
Двигателите се закашляха, перката се разтърси и замря.
В кабината настъпи тишина.
Ричър първи излезе навън — Проби си път през облаците от топъл прах, изпрати Диксън и О’Донъл да посрещнат Нили и отново се обърна към хеликоптера. Отвори вратата на кабината и се вторачи в пилота. Той все още беше с предпазен колан. Почукваше с нокът по циферблата, който показваше нивото на горивото.
— Добро кацане — каза Ричър. — Ти си добър пилот.
— Благодаря — отвърна човекът.
— Номерът с въртенето, което правеше горе, за да може вратата да стои отворена, беше хитър ход.
— Основни закони на аеродинамиката.
— Но освен това си имал достатъчна възможност да го използваш.
Пилотът не отговори.
— Четири пъти — каза Ричър. — Поне аз знам за толкова.
Пилотът мълчеше.
— Те ми бяха приятели — каза Ричър.
— Ламейсън ми нареди.
— Или какво?
— Или щяха да ме уволнят.
— Само толкова? Позволил си им да хвърлят четирима души от хеликоптера ти, за да си запазиш работата?
— Плащат ми да изпълнявам заповеди.
— Чувал ли си за процеса в Нюрнберг? Това извинение вече не върши работа.
— Знам, че не биваше — каза пилотът.
— Но въпреки това го направи?
— Имах ли друг избор?
— И то не един-единствен — каза Ричър.
После се усмихна. Пилотът малко се успокои. Ричър поклати глава, все едно беше развеселен от цялата история, наведе се и потупа пилота по бузата. Не отмести ръката си, а я задържа отстрани на лицето му, като приятелски жест. Вдигна палец към окото му, притисна слепоочието му с показалец и промуши останалите си три пръста в косата му, зад ухото. След това му счупи врата — с една ръка, с едно-единствено движение. После разтърси главата му напред-назад и настрани, за да бъде сигурен, че е прекъснал изцяло гръбначния му стълб. Не искаше пилотът да се свести и да открие, че е парализиран. Всъщност изобщо не искаше пилотът да се свестява.
Отдалечи се от хеликоптера, като остави пилота вързан за седалката. След петнайсет метра се обърна и огледа сцената. Хеликоптер в канавката, кацнал под странен ъгъл, с вдигнат колесник и празни резервоари. Катастрофа. Пилотът е на борда, със смъртоносна травма от сблъсъка. Нещастен случай. Не беше идеално, но ставаше.
Нили беше паркирала на сто метра от пресъхналата река, на половината разстояние до къщата на Едуард Дийн. Фаровете й продължаваха да светят на дълги. Когато Ричър стигна до колата й, се обърна и отново огледа сцената. Хеликоптерът беше скрит доста надеждно. Виждаше се върхът на перката, но едва- едва. Беше се отпуснала под собствената си тежест и не се виждаше над брега. Прашните облаци се спускаха към земята. Нили, Диксън и О’Донъл стояха заедно, в плътна групичка.
— Добре ли сме? — попита Ричър.
Диксън и О’Донъл кимнаха. Нили — не.
— Сърдиш ли ми се? — попита я Ричър.
— Не чак толкова — отвърна тя. — Щях да ти се сърдя повече, ако се беше издънил.
— Трябваше да разбереш къде отиват ракетите.
— Ти вече си знаел.
— Трябваше ми независимо мнение по въпроса. И точен адрес.
— Ето, пристигнахме. Но няма ракети.
— Все още са на път.
— Да се надяваме.
— Да отидем да се запознаем с мистър Дийн — предложи Ричър.
Всички се покатериха в малката хонда сивик и Нили ги закара на трийсет метра от вратата на Дийн. Той отвори на първото почукване. Очевидно хеликоптерът и фаровете го бяха събудили. Не приличаше на ракетен инженер, а на треньор на училищен отбор в треторазредна гимназия.
Беше висок, с дълги ръце и разрошена пясъчноруса коса. Изглеждаше на около четирийсет. Беше бос, в облекло за сън — долнище на анцуг и тениска. Наближаваше полунощ.
— Кои сте вие бе, хора? — попита той.
Ричър му обясни кои са и защо са дошли. Дийн нямаше абсолютно никаква представа за какво му говорят.
84
Ричър очакваше Дийн да отрича. Ламейсън беше наредил на Беренсън да си мълчи и очевидно беше направил същото и с него. Но отрицанието на Дийн изглеждаше искрено. Човекът изглеждаше объркан, а не потаен.
— Да започнем отначало — каза Ричър. — Знаем точно какво си направил с електрониката и защо си бил принуден да го направиш.
На лицето на Дийн изведнъж се изписа нещо. Точно както на лицето на Маргарет Беренсън.
— Знаем за заплахата срещу дъщеря ти — продължи Ричър.
— Каква заплаха?
— Къде е тя?
— Замина. С майка си.
— Не трябва ли да ходи на училище?
— Семеен проблем.
— Отпратил си ги — кимна Ричър. — Умен ход.
— Не знам за какво говорите.
— Ламейсън е мъртъв — каза му Ричър.
В очите на Дийн за миг проблесна надежда — за част от секундата, почти незабележима в мрака.
— Хвърлих го от хеликоптера — обясни Ричър.
Дийн не каза нищо.
— Обичаш ли птиците? Изчакай един ден, иди с колата на миля-две южно оттук и се качи на покрива, за да огледаш. Ако видиш два лешояда, сигурно долу има някой умрял койот. Но ако са повече от два, долу е
