гигантската пустота около себе си. Самата къща беше просто устроена. Имаше три спални, кабинет, кухня и всекидневна. Една от спалните беше на дъщерята. На едно табло на стената бяха забодени снимки, разпечатани на лазерен принтер. Различни групички от тийнейджърки, по три и по четири. Хлапето и нейните приятелки. По принципа на изключването Ричър откри кое момиче присъства на всички снимки. Най-вероятно това беше дъщерята на Дийн. Все пак снимките бяха направени с нейния фотоапарат и окачени в нейната стая. Беше висока и руса, около четиринайсетгодишна, изглеждаше малко непохватна и имаше скоби на зъбите. Но след година-две щеше да изглежда зашеметяващо и щеше да остане красива поне трийсет години след това. Имаше добро бъдеще. Ричър разбра защо Дийн се е тревожил толкова много и му се прииска Ламейсън да беше крещял малко повече, докато падаше.
Хората казват, че точно преди изгрев става най-тъмно, но те грешат. По определение най-тъмно е в средата на нощта. Към пет сутринта небето на изток вече просветляваше. Към пет и трийсет имаше доста добра видимост. Ричър пак излезе да се разходи. Дийн нямаше съседи. Живееше посред хиляди декари пуста земя. Погледът стигаше чак до хоризонта във всички посоки. Евтина земя, поразена от слънцето. Електропроводът вървеше от юг на север и изчезваше в далечината. Откъм югоизток към къщата водеше камениста алея. Беше дълга поне една миля. Ричър повървя по нея, обърна се и погледна да провери какво ще види Махмуд, когато пристигне. Хеликоптерът не се виждаше. По някаква случайност ниски пустинни храсти скриваха върха на перката. Ричър се върна, премести хондата на Нили зад гаража и пак отиде да провери.
След това се върна да чака в къщата.
Стана шест часът, а Махмуд все така не идваше. Площта на кръга стана повече от два и половина милиона квадратни мили. Шест и петнайсет: два милиона и шестстотин хиляди квадратни мили. Шест и трийсет: два милиона и седемстотин хиляди квадратни мили.
А после, точно в шест и трийсет и две, телефонът издаде един-единствен приглушен звън.
— Играта започва — обяви Ричър. — Някой току-що прекъсна телефонния кабел.
Четиримата отидоха до прозорците. Зачакаха. На пет мили югоизточно от тях се появи миниатюрна бяла точка, която мигаше на светлината на изгряващото слънце. Превозно средство, което бързо се приближаваше, следвано от облак кафеникав прах, осветен от зората като ореол.
85
Четиримата се отдръпнаха от прозорците и зачакаха във всекидневната, мълчаливи и напрегнати. Пет минути по-късно чуха хрущенето на чакъл под гумите и ръмженето на износен дизелов двигател. Хрущенето спря, двигателят угасна и те чуха изскърцването на ръчна спирачка. Минута по-късно чуха и затръшването на врата и шума от неравни крачки по чакъла. Шофьорът пристъпваше от крак на крак, прозяваше се и се протягаше.
Минута след това на вратата се почука.
Ричър остана неподвижен.
Почукването се повтори.
Ричър преброи до двайсет, стана и прекоси коридора. Отвори вратата. И видя човек, застанал на прага, очертан от светлината на утрото. Зад него беше паркиран средно голям товарен камион. Взет под наем, червено-бял, със здраво окачване, малко неугледен. Ричър имаше чувството, че вече го е виждал някъде. Но беше сигурен, че никога не е виждал шофьора. Беше среден на ръст и на килограми, облечен в скъпи, но измачкани дрехи. Може би беше четирийсетгодишен. Имаше гъста черна коса, подстригана съвършено, светлокафява кожа и правилни черти. Можеше да е индиец, пакистанец, иранец, сириец, ливанец, алжирец, дори израелец или италианец.
От своя страна Азари Махмуд видя един неугледен бял гигант. Висок поне два метра, сто и десет, може би дори сто и двайсет килограма, с обръсната глава, китки като тухли и ръце като лопати, облечен в прашни сиви джинси и туристически обувки.
— Едуард Дийн? — попита той.
— Да — отвърна Ричър. — А ти кой си?
— Забелязах, че тук няма покритие на мобилните телефони.
— Е, и?
— А аз взех мерки да прекъсна линията на стационарния телефон, на десет мили оттук.
— Кой си ти?
— Името ми няма значение. Аз съм приятел на Алън Ламейсън. Това е единственото, което трябва да знаеш. Трябва да ми направиш същата услуга, каквато правиш на него.
— Аз не правя услуги на Алън Ламейсън — каза Ричър. — Изчезвай.
Махмуд кимна.
— Нека да го кажа по друг начин. Заплахата, която е отправил Ламейсън, продължава да важи. И днес аз ще се възползвам от нея, а не той.
— Заплаха? — повтори Ричър.
— За дъщеря ти.
Ричър не отговори.
— Ще ми покажеш как да сглобя „Малко крило“ — нареди Махмуд.
Ричър хвърли поглед към камиона, преди да отговори.
— Не мога. Ти караш само електронните устройства.
— Ракетите също пътуват насам — обясни Махмуд. — Всеки момент ще пристигнат.
— Къде ще ги използваш?
— Тук-там.
— В САЩ?
— Тук има много примамливи цели.
— Ламейсън каза Кашмир.
— Може би ще изпратим няколко устройства и на избрани приятели.
— Защо говориш в множествено число?
— Защото принадлежа към голяма организация.
— Няма да го направя.
— Ще го направиш. Както вече го направи веднъж. По същата причина.
Ричър помълча малко, после каза:
— Най-добре да влезеш.
После отстъпи встрани. Махмуд беше свикнал да му се подчиняват, така че мина покрай него, без да се замисля, и продължи напред по коридора. Ричър силно го удари в тила, Махмуд се олюля към всекидневната, откъдето излезе Франсис Нили и го посрещна с изящен ъперкът. Минута по-късно Махмуд вече беше завързан на пода в коридора: дебела корда свързваше лявата му китка с десния глезен, а друга — дясната му китка с левия глезен. Кордите бяха стегнати и плътта около тях вече беше започнала да отича. От устата му капеше кръв, а той стенеше от болка. Ричър го ритна в ребрата и му нареди да млъкне. После се върна във всекидневната и зачака камионът с ракетите да пристигне от Денвър.
Камионът от Денвър беше бял, с дълго ремарке. Минута след като слезе от кабината, шофьорът му вече лежеше завързан до Махмуд. След като се оправи с него, Ричър извлече Махмуд навън и го подпря на слънце до неговия камион. В очите му се четеше страх. Знаеше какво следва. Ричър реши, че сигурно предпочита да умре веднага, така че го остави жив. О’Донъл измъкна шофьора и го стовари до товарния
