Халемайер. Аха. Може би трябва да гласуват? Може би трябва да получават заплати дори?
Хелена. Разбира се, че трябва!
Халемайер. Виж ти. А какво, моля ви, ще правят с тях?
Хелена. Ще си купуват… каквото им е необходимо… каквото би ги радвало.
Халемайер. Това е много хубаво, госпожице, само че роботите нищо не ги радва. Дявол да го вземе, какво да си купят? Можете да ги храните с ананаси, със слама, с каквото искате; на тях им е все едно, те въобще нямат вкус. Нямат интерес към нищо, госпожице Глори. Та нали, дявол да го вземе, още никой не е видял робот да се усмихва.
Хелена. Защо… защо… защо не ги направите по-щастливи?
Халемайер. Не върви, госпожице Глори. Те са само роботи. Без собствена воля. Без страсти. Без история. Без душа.
Хелена. Бег любов и без омраза?
Халемайер. Разбира се. Роботите не обичат нищо, дори себе си. Колкото до омразата… Не зная; много рядко, само от време на време…
Хелена. Какво?
Халемайер. Всъщност нищо. Понякога като че побесняват. Нещо като епилепсия, разбирате ли? Нарича се конвулсия на роботите. Изведнъж някой от тях захвърля всичко, което е в ръцете му, стои, скърца със зъби… и трябва да отиде в трошачката. Изглежда, повреда на организма.
Домин. Фабричен дефект.
Хелена. Не, не, това е душата!
Фабри. Мислите, че душата започва със скърцане на зъби?
Домин. Това ще се отстрани, госпожице Глори. Доктор Гал в момента се занимава с някакви опити…
Д-р Гал. С това не, Домин; сега правя нерви за болка.
Хелена. Нерви за болка?
Д-р Гал. Да. Роботите почти не чувствуват телесна болка. Знаете ли, покойният Росум младши прекалено много е ограничил нервната система. Оказа се, че това е недостатък. Трябва да въведем страданието.
Хелена. Защо… защо… Ако не им дадете душа, защо ще им давате болка?
Д-р Гал. От производствени съображения, госпожице Глори. Роботът понякога сам се поврежда, понеже не го боли; пъхне си ръката в машината, счупи си пръст, разбие си главата и му е все едно. Трябва да им дадем болка; това е автоматическа защита от злополука.
Хелена. Ще бъдат ли по-щастливи, когато ще изпитват болка?
Д-р Гал. Напротив, но ще бъдат технически по-съвършени.
Хелена. Защо не им създадете душа?
Д-р Гал. Това не е по силите ни.
Фабри. И не е в наш интерес.
Бусман. Това би оскъпило производството. Ах, прекрасна госпожице, та ние ги правим толкова икономично! Сто и двайсет долара заедно с облеклото, а преди петнайсет години един робот е струвал десет хиляди! Преди пет години им купувахме дрехи; сега имаме собствени тъкачници и даже изнасяме платове, пет пъти по-евтини от платовете на другите фабрики. Моля ви, госпожице Глори, вие колко плащате за метър платно?
Хелена. Не знам… наистина… забравила съм.
Бусман. Боже мой, а на всичко отгоре искате да основавате Лига на хуманността! То има вече само една трета от предишната стойност, госпожице, цените спаднаха на една трета и ще слизат все по-ниско, по-ниско, по-ниско, чак… ей така. А?
Хелена. Не разбирам.
Бусман. Божичко, госпожице, това означава, че е паднала цената на труда! Нали роботът заедно с храната струва три четвърта цент на час! Та това е просто смешно, госпожице; всички фабрики или пукат като жълъди, или бързат да си купят роботи, за да поевтинят производството.
Хелена. Да, и изхвърлят работниците на улицата.
Бусман. Ха-ха-ха, та това се разбира от само себе си! А ние, мила душице, ние пуснахме междувременно петстотин хиляди тропически робота в аржентинските пампаси да отглеждат пшеница. Бъдете така добра и ми кажете, колко струва у вас един фунт хляб?
Хелена. Нямам представа.
Бусман. Виждате ли, във вашата добра стара Европа хлябът струва само два цента; но това е наш хляб, разбирате ли? Два цента един фунт хляб; а Лигата на хуманността няма представа за това! Ха-ха, госпожице Глори, вие не знаете какво е прекалено скъпо парче хляб. За културата и така нататък. Но след пет години… хайде да се хванем на бас!
Хелена. Какво?
Бусман. Че след пет години цените ще паднат на нула цяло и десет. Милинки, за пет години ние ще се удавим в пшеница и във всичко възможно.
Алквист. Да, а всички работници по света ще бъдат без работа.
Домин
Хелена
Домин. Така ще бъде. Не може да бъде иначе. Преди това може би ще станат страхотни неща, госпожице Глори. Няма как да се избягнат. Но ще се сложи край на слугуването на човек на човека и поробването на човека от материята. Никой няма да плаща с живот и ненавист своя хляб. Ти вече не си работник, ти вече не си писар, ти вече не копаеш въглища и не стоиш при чужда машина. Няма да прахосваш душата си в работа, която си проклинал!
Алквист. Домин, Домин! Това, което говорите, премного ми напомня рая. И все пак, Домин, имаше нещо хубаво в служенето и нещо велико в покорността. Ах, Хари, съществуваше някакво целомъдрие в работата и умората.
Домин. Възможно е. Но не можем да се съобразяваме с това, което ще се изгуби, когато преустройваме света от Адама. Адаме, Адаме! Няма вече да изкарваш хляба си с пот на челото; няма да познаваш глад и жажда, умора и унижение; ще се върнеш в рая, където те хранеше божията ръка. Ще бъдеш свободен и независим; няма да имаш друга задача, друга работа, други грижи, освен да се усъвършенствуваш. Ще бъдеш господар на сътворението.
Бусман. Амин.
Фабри. Да бъде.
Хелена. Объркахте ме. Аз съм едно глупаво момиче. Иска ми се… иска ми се да вярвам в това.
Д-р Гал. Вие сте по-млада от нас, госпожице Глори. Всичко ще доживеете.
Халемайер. Така е. Аз мисля, че госпожица Глори може да закуси с нас.
Д-р Гал. Разбира се! Домин, помолете я от името на всички ни.
Домин. Госпожице Глори, окажете ни тази чест.
Хелена. Но нали това… Как бих могла?
Фабри. За Лигата на хуманността, госпожице.
Бусман. И в нейна чест.
Хелена. О, в такъв случай… може би…
Фабри. И така, слава! Госпожице Глори, извинете за пет минути.
Д-р Гал. Пардон.
Бусман. Господи, трябва да изпратя каблограмата…