— И не забравяй, Йордане, откъде си дошъл! След което пак се преоблякъл, прибрал селските дрехи в сандъка и отключил вратата, та да му почне работният ден.
ИЗПИТИ
От първия си изпит като студентка дъщеря му донесе тройка. Той се ухили, подаде й ръка за поздрав, а с другата я тупна отзад.
— Не знам защо стана така — каза тя, когато седнаха да обядват. — Можех да изкарам повече.
— За какво ти е повече? — сви рамене бащата. — От теб се иска да си вземаш изпитите, да си хванеш професията в ръце. Това не ти е гимназията, да гониш успех, та да кандидатствуваш.
— Ама ти… наистина ли си доволен?
— Разбира се. От теб се иска да си вземаш изпитите, казахме. Ти ги вземаш. Да завършиш се иска. Ние с майка ти… живеем някак и без висше образование, както виждаш.
Тя донесе шестица от втория изпит и още от вратата се хвърли на врата на баща си — както го правеше, когато беше петгодишна. Облак от празнично настроение се настани в къщата — вечерта я докараха и до песни.
Третият изпит взе с пет и половина — пак пишеше в книжката й „отличен“. Едно мечтано, скъпо, спортно яке, за което ставаше дума отдавна, същият ден бе на гърба й. Бащата не мислеше дали е възпитателно или не, просто поривът му бе неудържим.
И други дреболии от бита рязко се промениха — например майката престана да пищи, че влизали всички с обувките, мъкнели кал непрекъснато и тя постоянно трябвало да клечи в антрето с парцала в ръка. И закуските сутрин ги чакаха върху масата като за изложба, и други деяния и продукти — все рожби на простото, но много изобретателно добро настроение.
— Майка ми се побърка с тия шестици, усещаш ли? — довери само на бащата студентката.
Той се засмя. Каза й, че май наистина има нещо такова. Държеше се „отгоре“. Искаше да бъде голям философ. Живее се и без висше образование, разбира се. Това освобождаваше момичето до дъно — отдавна го бе забелязал. И от това нейно, собствено дъно на душата и мисълта, където се раждаше прозрението за света, поникваше спокойно личността й. Бащата знаеше отлично, по себе си, че натискът не управлява толкова добре, колкото умелото поощряване на собствените пориви към доброто. Повтаряше, че тройката е достатъчна за студенти, даже дръпваше учебниците от ръката й вечер, да се наспи хубаво. Въобще този човек се виждаше в някаква страхотно силна и красива роля.
Ролята, която се спука подобно сапунен мехур, когато момичето донесе и четвъртата пълна шестица.
Сега той я прегърна в антрето, та щеше да я смачка. Майка й се засмя невъзпитано силно, а след минута се и разплака.
Бяха обядвали двамата, той лежа на миндерчето в кухнята, докато бъде разказано всичко подробно.
— Ама ти какво? — изведнъж го зяпна дъщерята, като спря да се храни. — Абе вие сте много загубени, и двамата!
Бащата беше усетил сълзата, която преля в ъгълчето на окото му. Чувствуваше се като на много важен изпит, беше на милиметър от възможността да се овладее, но усети гласа си несигурен и си замълча.
— Честна дума, за пръв път в живота си забелязвам нещо у вас, което не съм знаела никога! — каза момичето. — Честна дума!
Бащата стана и си отиде в стаята. Без да избърше влагата по бузата си, погледна към Витоша. Отгоре тя беше с бял връх — като айсберг. Той знаеше сега, че сам не издържа изпита, на който се беше подложил — такава сладка двойка се гърчеше в него…
А милото малко момиче пък не знаеше, че е забелязало само връхчето на онова, което никога не е знаело.
И че под това връхче, в сърцата на всички родители, лежи огромната и вечна планина на надеждите.
НАТРИЕВ ХЛОРИД
Бях ученик, когато в час по химия видях какво се случи с едно мъничко парченце натрий, след като учителят го пусна във водата. То избухна, запали се, гръмна.
Бях войник, когато усетих действието на хлора — противогазът ми се беше повредил.
Какъв ужас — да допреш парченце натрий до мокрия си език.
Каква жестока смърт — да поемеш отровния хлор.
А всеки божи ден с блаженство посоляваме хляба и гозбата си със… натриев хлорид. Защото тъкмо това е солта.
Сега, когато вече лека полека отивам към пенсия, с голямо удивление разбрах как много от нас биха изгърмяли, ако бяха сами.
И още толкова от нас биха отровили, ако бяха сами.
И как съединението ни е превърнало в насъщна, вкусна сол.
ПРЕЗ РЕКАТА
Вървим през гората без пътека, прибираме се към лагера. И този дълъг геоложки ден в Родопите е свършил. Не вярваме, че друг е имал толкова сила, колкото усещаме в себе си. Можем да работим и през нощта. Като на шега можем да минем през още девет баира. И все тъй да се смеем, да ни къпе дъждът колкото иска и толкова да ни суши слънцето. Все тъй — с безкрайна радостна енергия — да прескочим рова, да прецапаме с обувките през реката и…
И изведнъж забелязвам, че Мая е спряла на брега. Гледа ме и мига. Другите вече са минали — чуват се гласовете им далече напред.
— Какво? — питам я.
— Как какво? — усмихва се тя. — Трябва да ме пренесеш.
Мая е със сандали. С нежни, бели крака, с красива тънка пола и страшна блузка. Тя не е от нашите. Дошла е на гости на сестра си. А всъщност е годеница на един от моите приятели тук. Наоколо — на много, много километри — такива като Мая няма. Може би само понякога — в редките, щастливи сънища.
— Хайде де, какво чакаш? — Тя пристъпва към мен, да я взема на ръце.
Представям си това — как я вземам в ръце — и я гледам… Безумната вечна гора тътне зад нас. Върховете на смърчовете тихо стенат.
Пускам торбата и чука на земята, И започвам да нареждам камъни през реката. Големи, плоски, наблизо един до Друг. Да може Мая да мине спокойно по тях.
Тридесет години оттогава. Мая и моят приятел имат големи деца. И аз имам големи деца. Дъщеря ми е геолог — някъде из горите и планините. Край реките, които не може самичка да прекоси.
Двадесет и девет години аз благославям мига, в който достойнството ми не остана оттатък реката, забило копита в дивия бряг;
КУКУВДЕН
Сред малкия калдъръмен площад на селцето двете черни волги изглеждаха много големи, а до тях сплесканият винен фиат с номер „Рома 018119“ правеше впечатление на приклекнало, рядко красиво чудовище.
От волгите излязоха добре облечени, охранени момчета и се запътиха към съвета. Върху фиата (на елегантния му багажник) бе вързан трупът на едър сръндак.
— Прего — каза едно от момчетата и италианецът излезе от колата си. Беше по чехли, в разкошен ловен екип.
Малкото селяни на площадчето гледаха всичко това любопитно и пушеха — мършави и космати. Само
