Онзи изпсува още веднъж и с дясната си ръка хвана крачола на Иван. Пръстите на лявата мачкаха шумата. лицето му беше в кръв.
— Мърдам я — каза той. — Пръстите си мърдам. Ама…
Иван го изправи и като видя лицето му отблизо, помисли, че ще припадне. В това време Гатьо се пипна с дясната ръка по лявото слепоочие и като напипа кръвта, погледна пръстите си.
— Нищо — каза той. — Кожата само. Ама ръката, ръката…
Тя беше простреляна в рамото — лявата му ръка-и висеше в кървавия ръкав неестествено.
— Абе брат — каза прегракнало Иван.
— Давай надолу — изохка Гатьо. — Давай, докато…
Иван го прегърна през кръста, прехвърли дясната му ръка зад врата си и го поведе. Беше се мръкнало хубаво — само водата в дерето блестеше.
— Абе човек — с напукани устни каза Иван.
— Давай полека — пъшкаше Гатьо. — Туй на главата ми само е одраскано. Кожата само. Ама ръката да видим.
— Ей сега, Гатьо, ей сега.
Мъкнеха се така в тъмното, стръмното — към светлинките на селото. Спъваха се. Гатьо скимтеше и пъшкаше.
— Пушките, ей — каза той по едно време и се хвана за най-близкото дърво. — Бягай да ги прибереш. Иван ги изпсува.
— Върви, върви — каза Гатьо. — По-лошо ще стане. Аз ще се стискам за дървото, ти върви и се връщай.
— Кръвта бе, човек — каза Иван, съблече ризата си и я раздра.
— Имам кръв аз — скърцаше Гатьо със зъби, докато Иван го превръзваше. — Бягай сега за пушките.
Иван хукна нагоре, като размотаваше парцала около кръста си. Когато се върна, Гатьо бе седнал до дървото. Вдигна го и продължиха към селото.
Бяха наближили съвсем, когато Иван се спъна и двамата паднаха тежко на сипея. Гатьо изрева, после утихна съвсем. Иван го вдигна на ръце, като бебе.
— Гатьо бе — стенеше той, като с крака опипваше непрогледния мрак и пред двамата. — Абе братле… мамка му и животеца, дето е даден на нас. Мамка му!
Той вече плачеше, докато обливаше с лютите си псувни всички и всичко, но стъпваше много внимателно, а очите му не изпускаха светлинката на крайната къща, която се приближаваше с всяко вдишване и издишване — размазана и лъчиста, толкова важна, спасителна, едничка, колкото малкото, простото семенце, пълно с животец.
Гатьо изохка, протегна здравата си дясна ръка и го сграбчи за ризата на гърдите, в този миг по-тежък от всичките убити сърни през живота си.
— Иване… — рече. — Жив съм, Иване, да знаеш…
— Ох, братко — изскимтя Иван. — Дръж се бе! Как да ти се помоля?
— Държа се аз — ръмжеше Гатьо и силно стискаше ризата на гърдите му. — Дръж се и ти. Всичко ще се оправи, да знаеш… Щом се държим помежду си.
Сред риданията Иван се засмя. Притисна приятеля си, както се притиска в прегръдка дете. И сам той искаше сега да бъде дете — ужасно много искаше това, нищо друго. Представи си нещо… спомни си козите, говедата из този балкан, тояжката на Гатьо и своята собствена. Мечтите от онова време, които ги доведоха най-сетне до единствената прегръдка в живота им. И коравият, железен Иван беше на една крачка от някакво свръхважно откритие за живота си, за живота на всички и изобщо, но железният, корав Гатьо тежеше ужасно в ръцете му, страхуваше се да не го изтърве, да не паднат отново и нямаше никакво време за мислене. Може би после. Друг път. След години или след няколко крачки.
Например ей там, при каменния дувар на неговата къща, до който свършват извечните, винаги прости закони в гората и почват сменяемите, винаги сложни закони за хората.
ТОВА И ОНОВА
Преди години разказвах в печата историята на моето любимо ловно куче Карло, скоро след това писателят Йордан Радичков разказа пак в печата тази история по друг начин, като почтено я озаглави „Опровержение или един румб наляво“, така кучето Карло, вече покойно, бе обезсмъртено на два пъти от две доброжелателни пера — от две десници, които неведнъж са го погалвали по лебедовата шия било в района на Гара Верила, било в блатистите равнини край селата Казичене, Равно поле, Долни Богров.
Кучето Карло беше наше, тъй както са „наши“ блатистите равнини, които посочих (и още много, много други хълмове, долини, акациеви горички и черноземни угари), а колкото до кавичките, те нямат за цел да намекнат за елементарната юридическа собственост, те трябва лекичко да напомнят на уважаемия читател, че всъщност ние, всички живи люде, сме временна собственост на местата, които обитаваме, на нещата, които обичаме, на мигновените картини, които-дълбоко се запечатват в очните ни дъна, и най-вече сме собственост на онези видения, които внезапно се настаняват в душата ни и после отказват изобщо да я напуснат.
И циганчето с калеврите, което видяхме на Гара Верила и което е описано от писателя Йордан Радичков в разказа му „Дъждовен влак“, и то е тъй наше.
И сега е моят ред за опровержение.
Хубаво се разказва за влака от Ямбол, за хората-вътре, пердетата, премълчаното и дъжда, човек може тъй да пътува с нежния и силен писател хиляди мили и все пак аз, роденият на гара, отдавна поглеждам няколко възла наляво и надясно и все си мечтая за онези примамливи точки из големия свят, от които влаковете потеглят и на които окончателно спират.
Нещо подобно ми се удаде наскоро, когато с куфарчето си в ръка забелязах, че всичките тридесетина коловоза на франкфуртската гара са челни, тоест задънени, и можех да си кажа: „Ето тук е една от крайните точки на влаковете.“ Половин час по-късно продължих към Рурската област — отново с влак, никоя точка не е крайна, разбира се, виж колко добре е станало, че съм роден на гара, та да го знам толкова естествено, — видях от прозореца къде се произвеждат знаменитите ножчета „Золинген“, които ние наричаме откакто се помним „Солинген“, просто ей тъй, както наричаме крачните шевни машини на нашите лели „Сингер“, чули тази дума от самите лели и весело нехаещи, че било ставало дума за марката „Зингер“, което, казват, значело „певец“. Хубава дума за шевни машини, но не това е, което искам сега да разкажа, макар че Рурската област предизвиква спонтанно у мислещия човек толкова от неизбежните размишления, както и селцето Хердринген, чиято околност пребродих във всички посоки, тъй като литературните и философските разговори, за които там бях поканен, траят, да речем, три часа дневно, а самият божи ден е твърде, твърде по-дълъг.
Какво правя тук? Ето въпроса, който ме занимаваше с такава упоритост, че в отделни моменти се плашех да не съм мръднал душевно. Той сега се надигаше леко и неудържимо, изгърбен в мен тъкмо като знака, с който се правят въпросителните изречения, аз му въздъхвах, повдигайки рамене, той се извисяваше отгоре ми — подобен на душ, обливаше ме по главата с нови въпросчета и заприличвах на мокра кокошка, умъдрена между мълчащите старинни замъци и потискащо сресаните зелени поля.
Хранят ме, плащат ми, внимават да остана доволен:
от всичко и… Защо съм тук, а не в блатистите равнини около София? Защо не съм при пилетата, които сега квачката води — наперушинена като змей! — в неугледния ми, разхвърлян новохански двор? Така ли биха се чувствували тези чисти, розови германци там, както аз тука? Тогава какво сме ние, хората? Може би само онова, което помним около собственото си детство, около всекидневието си — каквото и да е то?
Голямо пъшкане беше… Голямо мълчание. На всичко отгоре трябваше и аз да се усмихвам — да не обидя любезните и безупречни домакини.
Една разкошна вечер имаше, разбира се, когато югославският писател Драган Алексич поклати глава срещу мене и въздъхна по същия начин.
— Какво, Драгане? — викам.
— Толкова разходки правиш, а не си много весел, те гледам.
