АКСЕЛ
Копаех в градината, когато чух силно крякане. Вдигнах глава. В пустия съседен двор едно от пилетата ми тичаше с все сила. По петите му го следваше рижаво куче. Извиках, пуснах мотиката, та се затичах и аз.
Бях изумен от поведението на кучето. То не обърна никакво внимание нито на виковете ми, нито на буците пръст, които хвърлях по него. С методичността на опитен звяр то гонеше пилето, спокойно сменяше посоката, когато пилето успяваше да го излъже край някоя трънка — знаеше как свършва всичко това. Пилето беше на педя от лапите на кучето и вече се препъваше, отпуснало криле, когато все пак, силно задъхан, успях да прогоня подлия нападател.
Тази дума „подлия“ не я употребявам, защото пилето бе мое, а защото рижавото куче в следващите минути напълно си я заслужи. От виковете ми и от буците пръст, които хвърлях със злоба, то избяга само на трийсетина крачки в изкласилата нива и залегна там досущ като диво животно. Хвърлих камък нататък. То се надигна полека, погледна ме, сниши се и като пропълзя метър-два (нещо, което разбирах по мърдането на гъстото жито), отново легна и се притаи. Същинска лисица.
Мина ми мисълта да взема пушката. Отказах се от това и отидох да отвържа моето ловно куче Аксел…
Той, както винаги, разтресе опашка и се готвеше за игривата си разходка. Много изненадан остана, когато чу сериозния ми глас при командите: „Тука, Аксел. Близо до мен. Близо!“ Погледна ме и разбра, че не се шегувам.
Все пак Аксел направи няколко скока из двора,но командите ми отново го накараха да ме погледне съсредоточено. Изведох го към нивата, като му шепнех сериозно. Ушите му добиха формата, която изразява остра възбуда, цялата му фигура се измени — както когато ловуваме истински. Той нервно се обръщаше да ме поглежда. Когато чу: „Търси! Търси!“ и видя накъде сочи ръката ми, излетя в житото като снаряд.
Рижавото куче скочи и побягна. Извиках: „Дръж, Аксел! Дай!“
На мощния германски брак бяха достатъчни десетина скока — с последния той се стовари върху беглеца. Чу се отчаяно скимтене.
Това не беше давене между кучета — хиляди пъти съм наблюдавал. Това беше лов. Истинска борба на живот и смърт. Аксел щеше да миряса само когато жертвата му се отпусне в зъбите му неподвижна.
Извиках му да го остави. Той го пусна. Рижавото куче побягна със скимтене. Аксел стоеше на мястото си неподвижен и вторачен в беглеца — чакаше да чуе следващата команда.
Повиках го. Погалих го, потупах го нежно. Пулсът ми думкаше яко — не мога да кажа от тичането ли, или от наблюдаването на сцената.
Съседите, разбира се, също бяха видели шумната история. Усетих остра гордост от това, че имам моя Аксел. Че така се справихме с инцидента. И — най-важното — че съм успял да го обуча на поведението му.
Когато го връзвах, пак го погалих. Той пак разтресе опашка — тази единствена при кучетата смесица от крайно умиление, преданост и възторг. Загледах се отблизо в очите му. Те бяха по-чисти и по-дълбоки от моите.
И хлапашката ми гордост се срина изведнъж. И в трясъка на внезапното ново чувство — тази редовна при човеците смесица от гузност, съжаление и тъга — разбрах, че всъщност в годините, откакто имах Аксел, е трябвало той мен да обучава.
ПУЙЧЕТАТА
Никога не успях да отговоря добре на въпроса: „Как пишеш?“ Нямам система. Безразборен съм и в това отношение — колкото си искам. Но мога да ви разкажа една кратка и проста история за пуйчета.
Като правех малкото си лично стопанство в Нови хан, исках то да стане такова, към каквото винаги сее стремил целият ми род назад в миналото. Не да окача оцелелите менци, нощви, кросна, чутури и всякакви свидетелства за отминалия бит на бедния и средния българин. Исках живи кози, кокошки, куче на двора…
Така се стигна до отглеждането на пуйчетата. Убедих майка ми да вземе една пуйка от съседката, да вземе яйца и да ги измътим в собствения си курник. Така и направихме. Грижехме се за тези пуйчета, както и съседката. Курниците ни бяха еднакви. Те растяха заедно, на една и съща поляна по цял ден. Съседските пуйчета ставаха като динозаври, а нашите бяха дребни и хилави.
— Какво става? — все питах майка ми. А тя:
— Ами то си е казано: „Иванчо и пуйче най-мъчно се отглеждат.“
Разпитвах с часове съседката кое е различното. Какво ги прави, какво струва, бае ли им, пее ли им, патент ли някакъв таен крие от нас?
Добрата жена се смееше и ми казваше всичко, най-подробно. После взехме да ги храним заедно, с една и съща храна, в едно и също корито. Нейните ставаха още по-големи. Нашите като че ли се мумифицираха.
Отчаях се. Бях готов да се предам и да изоставя мераците си за пуйки и пуйчета. Като не върви — не върви. И тогава, един прекрасен ден, съседката ме извика и рече:
— Дойде ми наум, Доне, кое е различното. Зяпнах я с кръгли очи.
— Ами че аз от сутринта в кревата до вечерта в кревата все си мисля за моите пуйчета. И даже честичко ги сънувам.
ВЕЧНИЯТ КМЕТ
Едно шопско село било прочуто с това, че кмет не задържало. Избирани били млади, избирани били стари — мине, не мине някое време и кметът излезе от общината, та не се върне там никога. Назначавали по-учени хора, опитвали и с неуки — все тая.
Така дошъл ред на Йордан — човек селянин, средна ръчица, с калпаче, цървули и беневреци. „И тоя няма да го бъде — споглеждали се хората помежду си. — Хеле сега, когато ще ставаме граждани.“
Наистина слухът, че селото ще става град, се оправдал. Излязъл указ, дошли големците, имало тържество и селото било официално обявено за град.
Влязъл Йордан в кабинета си първия ден, огледал се и рекъл:
— Донесете ми един сандък.
— Какъв сандък.
— Обикновен сандък — рекъл Йордан. — Да е висок колкото стол.
Донесли съветниците сандъка, а новият кмет наредил:
— Сега едно голямо огледало донесете и един хубав градски костюм.
Когато и тази заповед била изпълнена, кметът съблякъл селските си дрехи, сложил ги в сандъка и облякъл хубавия градски костюм. Сандъка преместил зад бюрото, на мястото на кметския стол, и седнал отгоре му. Така започнали дните на неговото управление.
А те се оказали дълги — тези дни. Трупали се като снежинки от небето, леко и кротко, превръщали се в месеци и години.
Не паднал Йордан от кметското място, градът растял и всичко вървяло добре. „Каква е неговата тайна? — чудели се недоверчивите шопи. — Тук има магия!“
И решили да го следят. Наредили дежурства навсякъде. Турили постове. Всичко било обикновено, нормално — Йордан си живеел живота, както и всички останали.
Тогава съветниците решили да наблюдават какво прави той в кабинета си сутрин, когато по строга традиция за десет минути се заключвал, да остане сам.
Пробили стената. Замаскирали отвора. Клекнали сутринта и зачакали.
Влязъл Йордан в кабинета си, съблякъл хубавия костюм. Отворил сандъка, извадил селските дрехи и ги облякъл.
Застанал пред огледалото, огледал се хубаво и като вдигнал пръст, рекъл:
