отбягва.
Години съм се питал защо е така, години сме разговаряли с него за всичко. Веднъж ми хрумна идеята да го запиша на касетофон, без той да разбере това. Направих го, пуснах си после касетата и много дълго размишлявах върху нещата, които той бе изговорил. Те впечатляваха всеки от събеседниците. Бяхме у дома, играхме шах, пихме кафе в компанията на още двама наши приятели.
За да не съм пристрастен и на йота, дадох касетата на жена ми, като й поръчах да запише на машина само онова, което той е говорил. Така се получи текст от четири пълни страници.
Тогава размених някои пасажи, също и местата на някои фрази. Нещо изхвърлих. Но нито една дума не прибавих от себе си! Сложих подходящо заглавие и ето, че се получи едно есе — свободно, любопитно, майсторско.
Написах си името под това есе и след два месеца го дадох на моя приятел, да го прочете.
— Не си знаеш силата — каза той. — Много хубаво нещо си написал!
— Не си знаеш силата ти — засмях се аз. И му разказах как съм „написал“ това есе.
В първия миг той също се засмя, но скоро ме попита с твърде сериозно изражение на лицето:
— Защо… го направи?
— Не знам — признах си чистосърдечно. — Просто ми хрумна.
— И какво… искаш да кажеш с всичко това? Свих рамене. Вече ми беше наистина неловко.
— Даа… — проточи той замислено. — Зная защо си го направил и какво искаш да кажеш.
Проклинах се за моето хрумване и го гледах право в лицето, с всичкото си приятелство.
— Ти искаш да кажеш, драги мой, че и писането е като свиренето на пиано.
— Не те разбирам — измънках.
— Ами проста работа е свиренето на пиано, беше казал един от виртуозите пианисти. Достатъчно било само с определен пръст, в определен момент, да натиснеш определен клавиш.
АСМАТА
Февруарският следобед беше мек, майка ми мелеше печена соя, да ми прави кафе, а аз стоях на балкона с лозарската ножица в ръка и си припомнях начина за рязане „на чепър“, загледан в сухите кафяви пръчки на асмата. Миналата година закъснях с резитбата и лозите „плакаха“. И в този миг виждах съвършените бисерни капки, които се образуваха на рязането, стъпвам на малкия зид и протягам към тези сълзи език. В този миг. А то беше миналата година.
Клекнах да отвържа пръчките. Когато докоснах парцалената лентичка, с която ги бях привързал за перилата миналата година, спомних си как правех това и изпитах чувството, че то беше вчера.
Седнах на ниското дървено столче. И фланелката, от която майка ми правеше лентичките за връзване, вчера бе на гърба ми — когато… почвах да строя къщата. Ето, ясно усещам дъха й, виждам трапа за основите, мрежата със закуската на едно клонче на джанката…
Ей, какво става? Та аз все тъй вчера изкопах дупката, та посадих пръчката, която съседът ми даде, оградих я от пилетата с клечки и… сега тази асма опасва целия голям балкон на втория етаж.
— Какво се замисли? — Майка ме зяпаше от двора, като въртеше старата месингова мелничка. — Забрави ли, каквото съм те учила уж?
— Не. Не това — казах. — Ами се чудя къде отиде тази година.
— Коя?
— Тази. Цялата. Нали вчера клечах пак тука и подрязвах асмата?
Майка се засмя — досущ като момиче.
— Ами в нея е отишла — рече. — В асмата. Не я ли помниш каква беше миналата година? Не я ли гледаш каква е сега?
Вярно. Къде ли другаде отиват годините — вода в решето, — ако не в онова, което сме посадили, изчакали с любов и отгледали?
— Че той баща ти, бог да го прости, нали вчера донесе ей таз мелничка в ръцете ми. — Майка я тупна ласкаво, месингът изпрати остър слънчев лъч в окото ми. — Ти не беше се родил още, той беше с неговите дюлгери по Влашко…
Вчера. О, вчера…
— Ела, ела. Водата кипна. Докато слезеш, кафето ти е готово.
Оставих ножицата на балкона и тръгнах надолу смаян. Внезапна и страхотна тръпка ми каза отвътре,-че годините на майка ми и на баща ми са в мен — всичките. Точно тъй, както тази моя минала година видях преди малко в асмата.
Аз бях тяхната асма.
— Ние — всички — сме нечия асма. И трябва — значи — да отидем високо. Да имаме красиви листа. Да правим нежна сянка. И плодовете ни да бъдат много сладки. А сокът им — колкото повече време стои — толкова по-силно да опиянява.
ЛЕБЕДИТЕ
Ятото на лебедите изглеждаше като картина от далечни времена и светове, явила се случайно в Бургаския залив. Лебеди в морето — тихи, бели, и странни.-В началото на 1985 година, когато Дунав на два пъти замръзва.
Загръщах се в кожуха си, нахлупвах шапката на челото, потрепвах по брега и се взирах към тях, докато самият ми дъх се превръщаше в ледени малки зрънца.
Защо бяха дошли тука? Откъде знаеха, че Дунав и блатата край него (където се мътеха и живееха от векове) ще се превърнат в ледени мъртви полета? Какво си мислеха с инстинкта? Как се разбираха помежду си — чрез бялото, свирепо и благородно мълчание?
Въпросите отнасях в топлия хотел, развалях ги в разговори с приятели, размивах ги мъчително в съня си, а после се опитвах да подредя на много важно място в мен — далеч от собствените ми обидно цивилизовани грижи.
Изобретателно лъгах по телефона началството, смених (по необходимост) добрия хотел със скромна квартира и продължих да се разхождам по брега — да гледам лебедите и да си мисля за тях.
И ето какво видях.
Веднъж един от лебедите се загледа към ятото на дребните, черни, непрекъснато вдигащи врява корниди, които намираха все пак нещо за ядене — в плитките води край плажа. Де охлювче сред водораслите, де умряла и разтворена мида — де сгърчени, замръзнали скариди.
Лебедът дълго гледа как малките птици се хранят и полека започна да се отделя от своето ято. Дойде при тях, до брега. Огромен, бял и лек — само кости и перушина, след всичко това, което природата беше сервирала. С безумни очи се взря в скалите, откъдето корнидите вадеха по нещо за ядене.
Но тогава корнидите утихнаха. Спряха да търсят храна. Скупчиха се и пееха покрай брега — встрани от лебеда.
Той се озадачи, завъртя се около себе си във водата и после заплува към своето ято.
Когато го наближи, ятото на безмълвните лебеди се скупчи полека и заплува навътре в морето — далеч от този, който го беше напуснал.
Същата вечер си взех влака за вкъщи и аз.
АРИЯ НА ПЕШКАТА
Аз съм пешка. Крайна пешка. Стоя на полето си и треперя. Конете цвилят, скачат и хапят смъртоносно. Офицери препускат по диагоналите и убиват като с шпага. Топовете влачат тежка отговорност в атака и отбрана — чувам единия как тътне зад мен.
Под око виждам и главата на царя — тромав и величествен до царицата. А тя може всичко, разбира се. Кога ли, коя ли игра не е бивала в нейни ръце?
Започна размяната. Писъци, кръв, скръб и триумф по полетата — как иначе ще се получи брилянтният вариант? Хитрости, подлости, жертви — напълно естествено. В навалицата ме избутват малко напред.
