му:
— Хайде сега да ни кажете нещо.
— Та нали досега говорих — усмихнах се и аз. — Повече от час.
— Не, не — тръсна глава момичето. — Ние ви познавахме добре и преди тази среща. Става въпрос да кажете нещо специално за нас. Тука на живо. Нали разбирате? Като лозунг. Което може да ни бъде девиз.
Не трябва кой знае каква интелигентност на човека, да знае какви трябва да бъдат лозунгите. Толкова пъти го бях правил. Ето, мои бодри мисли висяха по стените и на тази зала. Не зная защо се бавех и поемах дъх. Съновното момиче ме гледаше така, че през очите му зърнах навътре онази божествена, неописуема, неспасяема младост, която толкова исках да запазя — поне за душата си.
В чистата тишина, докато всички ме зяпаха, се чух да изричам:
— Не бойте се, лошото е напред.
Залата гръмна. Нямах време да обърна гузни очи към директорката. Топката от куртки, престилки, автографи и откъслечни коментарии ме беше погълнала.
Думата е хвърлен камък, свих рамене, когато се разделяхме после с учителите, и се прибрах — сам развълнуван като ученичка.
След една седмица директорката ми позвъни.
— Вие нямате представа какво се случи с този клас! — каза тя. — Никога не сме ги виждали с такъв дух! Сближиха се помежду си и с нас. Повишиха успеха си, чувате ли! Само вашият девиз се коментира, обхванал ги е такъв ентусиазъм, че просто исках да изразя нашата благодарност. Ще ви поканим да ни гостувате пак и само смейте да ни откажете!
Когато затворих телефона, отново усетих чиста тишина, в която си поемам дъх.
И пак бях близо до такава безразсъдна откровеност, която ражда бодър дух и нефалшив ентусиазъм. Отворих си устата даже — като риба.
Но мълчах.
Защото нямаше насреща ми усмивка и очи.
ИСТИНАТА ЗА СРЕДНОЗРЯЛАТА ВЪЗРАСТ
Шест часът сутринта. Той е играл гимнастика. Тя става и се сблъскват в антрето. Денят започва.
— Писъкът ли те събуди?
— Не. Какъв писък?
— Нададох страхотен писък. Сънувах кошмари.
— Буден съм от пет часа, не съм чул никакъв писък.
— Такова чувство имах, че нададох страхотен писък. (Започва да пържи филийки.) Не трябва да се събираш с много хора, после лошо спиш.
— Аз ли?
Тя мълчи, обръща филийките, познава се, че мисли.
Той влиза в банята, тихичко си тананика.
Откъм тигана:
— Едвам сме я закрепили и… Откъм банята:
— Много добре сме я закрепили. Какво ни е?
— Ти не даваш да кажа нищо! Щом се обадя, и ме перваш! Също като дъщеря ти! Вие…
— Тя е и твоя.
— Моя! Не я ли виждаш, че само се хили!
— Добре, на съседката е. Трябваше един ден да ти призная.
— Защо ме нападаш? — Аз, тебе?
— Ох… Беше с бомбе.
— Кой?
— Дето го сънувах. Нахлупил бомбето и ме погледна страшно.
— Това ли беше кошмарът?
— А ти какво искаш? Да ме заколи ли? Това ли сънуваш ти — как ме колят и ме разкъсват?
— Не. Аз сънувам приятни неща. Защото си ги мисля, преди да заспя. Най-приятни неща, каквито ми хрумнат.
Звук от счупена чиния.
— Това е картината!
— Каква картина?
— Картината на нашия живот! Разтреперваш ме още със събуждането. И чиниите сами падат от ръцете ми!
— Хич да не ти пука. Да счупиш съд, е на хубаво.
— За тебе всичко е на хубаво.
— Че това лошо ли е?
Бързи решителни стъпки. Навремето напомняха стъпките на сърна в гората. Сега повече извикват чувство за нерез. Вратата на спалнята се трясва.
Той довършва бръсненето. Мие се, после отива в кухнята. Приятната домашна миризма допреди малко сега повече отива към прегоряло.
— Къде си?
Мълчание. Няма я.
Той отива и открехва леко вратата на спалнята. Оказва се, че тя е в леглото. Завила се е презглава, с лице към стената. Той мисли малко така, след това отново внимателно затваря вратата.
Тя иска да върне онзи с бомбето, та да нададе страхотния си писък. Иначе какво? Деца, дом, работа. Кола, вила, приятели, екскурзии. Все едно и също. Няма трагедии. Няма болести. Дори спорове и адвокати няма — ей тъй, за нещо.
Сиви, дълги, лишени от всякакъв драматизъм — ужасни дни!
ШОП, ДЖАНКА, СЛЪНЦЕ И СЯНКА
На Рангел Вълчанов
Имаше един шоп, той живееше в полето. Колибата му бе постоянно на слънце и затова шопът посади до нея джанка.
Като мечтаеше за бъдещата сянка, човекът поливаше дръвчето, галеше тънкото му стъбло и даже му пееше.
Мина време, шопът поливаше и тореше — от мечта това поливане и торене се превърна в смисъл на неговия живот.
Щастливо живееше той и всичко вършеше с голяма радост, защото — ето — и днес дал бог да си полее любимото дърво и да го подхрани. Дори мисълта за това го изпълваше с трепетна сила.
Дойде време, когато клоните на джанката закриха небето край колибата и сега пък нямаше слънце.
Шопът седна под дървото и дълго мисли. Накрая взе топора, пое дълбоко дъх, премигна и замахна. Защото — разбира се — слънцето (както и свободата) е по-важно от всичко.
След това той седна върху своята повалена джанка и се замисли още по-дълбоко.
И тъй умря.
Защото — разбира се — никой не е оцелял на земята, когато загуби смисъла на живота си.
ПРОСТИ РАБОТИ
Мой колега и добър приятел — автор на десетина книги — не се радва на особен успех в писателската си работа. Той е умен човек. Нашият занаят му е ясен от всички страни. И въпреки това славата все някак го
