Съседът ми пада, изхвърлят го. Противникът срещу мен — също, макар че туй на нас ни струва цял кон.
Далеч съм от центъра и не разбирам всичко, което се извършва. Натискам се там, в края. Великият вик (както на всички в играта) е: да остана!
Пак ме избутват напред. (Сигурно искат да крият нещо по-важно зад мене.) Един от противниковите офицери ме вижда и измъква шпагата си. Но в последния миг съзира топа, разбира, че аз съм проста примамка, и хуква нататък.
Цариците се избиха една друга. Царете излязоха напред — чак в центъра на полето, което започна да опустява.
Останахме неколцина и сега очите на всички гледаха в нас.
Господи, докъде стигна играта! Цял топ предложиха срещу мен! Но тогава единственият верен кон на царя дойде с тялото си да ме запази. Той умря за мен, представяте ли си? И ми остави възможността да ликвидирам топа — само с една крачка, встрани.
Тогава тръгнах.
И цялата игра — това бях аз.
ЕЛХАТА
Моят син ме обвинява, че ние, жителите на големия град, все бързаме по нашите вечни работи- работи и човек (той има предвид себе си и другите деца) много трудно може да ни накара да разберем кое е наистина хубаво.
Аз не го обвинявам за това, че той ме обвинява-Усмихвам се и си спомням как един изключително нежен и силен френски писател бе отбелязал с възхищение фразата, пак взета от дете: „Абе на тия възрастните много дълго трябва да им се обяснява…“
Естествено, самият аз се смятам за изключение, тъй като пиша и за деца и смятам че. ., Всъщност ето ме и мене във формулата: „Аз съм малко по-особен!“ Формула, подобна на универсален капан, в който всички сме виждали хиляди други. Толкова универсално-банален капан, че извън него, или наистина по- особени, се оказват само онези, които не се смятат за по-особени.
Този разговор с момчето се беше провел наскоро през декември, по пътя към къщи една вечер, когато всеки се беше забързал с очи пред краката си.
— Виж ги — каза малкият. — Още малко, и ще се затичат. Защо?
Трудно ми беше да му отговоря. Той трябваше да живее дълго, да разбере много неща от живота и тогава сам да си обясни всичко.
След няколко дни в кварталната градинка се появи голяма, разкошна елха. Децата бяха все около нея- Започнахме да се спираме и ние, възрастните.
Като исках да скрия неспособността си да отговоря на детето защо бързаме всъщност и да го поставя по мъжки в същото положение, попитах го:
— А сега тук, край елхата, защо се спираме всички? Момчето вдигна глава да ме погледне и каза просто:
— Ами да си вземем малко светло и шарено за очите. То се знае!
ЧЕРНОТО КУЧЕ
Елхата, край която ние, забързаните възрастни хора, спирахме, да вземем малко светло и шарено за очите си, бе махната. Просто новогодишните празници отминаха и тя си отиде с тях. Стана много студено. Наваля дебел сняг. Ние отново наведохме глави пред краката си и хукнахме по своите вечни работи- работи.
Тогава се появи Черното куче.
То лежеше сплескано върху железния кръгъл капак на канала — точно в средата на две оживени пресечки. На пръв поглед изглеждаше умряло. После, когато се загледаш, виждаш, че това не е така. И решаваш: болно е.
В течение на няколко дни се установи, че и това не е така. Кучето просто бе намерило в дебелия сняг едничкото място, където можеше да се топли, и не искаше да го напусне. Дремеше си и около него, от малките отвори на капака, излизаше пара.
Всяка сутрин, като отиваха на училище, децата спираха при черното куче и разговаряха. Ние, възрастните, редовно обръщахме очи към него още щом наближим тази пресечка. Шофьорите на колите намаляваха скоростта и внимателно го обикаляха.
Една сутрин видяхме на железния капак чердже — някой го беше оставил. На другия ден до капака се появи пластмасова кутийка — пълна с отпадъци от кухнята. „Здравей — казваха очите на всички от квартала, когато минаваха оттук. — Студено, а?“
Появи се ново чердже. Вече се слагаха толкова отпадъци от кухнята, че някой донесе съндъче, да ги събира.
Една прекрасна сутрин гълъбите от изгрев надуха гушите и припряно започнаха да се перчат по покривите, Котките цяла нощ бяха мяукали — жално и продължително. Когато децата тръгнаха за училище и бързаха към ъгъла на черното куче, да вземат малко топлина за очите си, то не беше там.
Пролетта беше поела към нас, която — вярно — всички очаквахме. Но заедно с лютия мраз и с дебелия сняг нещо си беше отишло.
Наистина, какво беше това, та ние, възрастните, отново вперихме очи пред себе си — забързани и сами към своите вечни възрастни работи-работи?
ДУМИ ЗА ПРОЛЕТТА
Отдавна съм забелязал, че се пише за всичко. За всяка дата и почти за всеки човек. Казвам го без упрек — щом някой е посегнал с перото за нещо, значи то (и нещото, и перото) заслужава това.
Казвам, че се пише за всичко, за да се оправдая — ето, аз искам да напиша няколко думи за пролетта. Да я приветствувам искам. Не само тази пролет, която започна на двадесет и втория ден от месец март на 1988 година. Всичките, от които идем. Всичките след нея, на които се надяваме.
Здравей пролет — какво ли друго да напише човекът за теб? Добре дошла. Устискахме и тази зима. Сънувахме те… както обикновено. Пак си купихме мартеници. Пъпките пак тръгнаха (водени от жълтата светлина в дряна), белият щъркел пак ще размаха криле и ще спусне дългите си крака над почернелите клечки в гнездото. Ах, случи ми се да го видя пред две-три години в Нови хан. на площада — точно на двадесет и втори март. Целият беше мокър. Люлееше се. Извиваше шията си назад и през усмивката щеше да се разплаче. Приличаше на плашило. Глупости — той приличаше на светец…
Спрях колата и си свалих шапката. С гримаса, подобна на неговата (усмивката и сълзата ведно) разбрах за сетен път колко са слабички моите думи и колко не ми стигат — дори да изразя само това, което един най-обикновен щъркел ми шепне. Но бях щастлив, винаги ще го помня. Не се живее само с думи. То и само с чувства не може се преживя.
И все пак ние — от лятото и от есента на живота, ние, ланските клонки (отръскани от леда), по които с божествен кураж ще избухнат новите пъпки — нека не спираме сока от най-нежните думи и чувства, когато посрещаме пролетта.
ИМАНЯРИ
Слушах за вас-толкова тайнствени, страшни, красиви легенди.
Четох за вас — още по-хубаво, мрачно, недостижимо.
Ходих с вас — усетих надеждата, риска, неимоверния труд и това странно, тихичко отчаяние.
Често си мисля за вас — та нали всички ние вярваме, търсим, очакваме Нещото, след което…
Искам да ви попитам: ей, иманяри, не вили е страх, че някой ден, някоя нощ голямата купчина злато ще блесне в очите ви. Нали тогава вече няма какво да търсите?
Не ви ли е страх, ей, истински, родени иманяри, че изведнъж ще се превърнете в неманяри?
