срещнал, какво съм видял, кое се е случило — докато открия, че всичко това интересува само мене. И че аз просто съм се напил от моя пръв извор, като от единствен в света. Очите ми са светнали, движенията са станали красиво категорични и изразителни, гласът е добил сила. И новите ми идеи са размахали крилата си като същински орли.
Може би се лъжа за всички тези неща, но има факти, които са абсолютни. Например никъде няма такова грозде. Нито кайсии, нито мед. яйца, кокошки, пуйки… За дините и за пъпешите въобще да не говорим. Понякога съм мислил — без да се смеете — да дам хранителни продукти от гара Левски в химическа лаборатория на изследване. Да изследват тях, да изследват и други, отвсякъде, та най-сетне да се разбере откъде ми идва тази ясна, млада, страшна сила, когато ям от тях? Нещо в почвата ли има? Или къде? Все едно — важното е да има ясна, млада и страшна сила.
Ей тъй, всичко е толкова мило и хубаво в душата ми, когато мисля за своето родно място, че понякога се питам дали не си досъчинявам цялата тази красота и дали не оцветявам обикновените житейски истини със сантименталните розови краски на естествената човешка носталгия. Може би — да. А може би — не, защото дълбоко в себе си зная, че досега съм длъжник на моята любима Гара Левски и вероятно длъжник ще си остана. Тъй бива с нас, хората. И само малцина „достойни те за тебе, майко, бяха“ — както се казва във великолепния стих. Например Иво Андрич не остана длъжен на своя Травник. И Никос Казандзакис не остана длъжен на своя Крит. И Уйлям Шекспир съвсем не остана длъжен на своя Страдфорд на Ейвън. Бях по всичките тези места — селата и градчетата — видях с очите си и чух с ушите си красивата и оправдана гордост от техните големи синове.
Разбира се, че това не ме кара да свия байрака. Напротив, ще продължавам да търся смисъла в историята назад и в бъдещето напред, взирайки се все по-остро в самата чиста истина под купищата от всякакви приказки. Ще продължавам да очаквам този смисъл, който трябва насъщно на всички ни — ясен и чист смисъл, — та да изпълня с него страниците на моите книги. Така си мечтая. И тогава вече, ако успея… Тогава вече пак ще трябва да застана чинно пред моето родно място, тъй както вечно ще заставам чинно пред буренясалите гробове на моите роднини там.
Защото само глупакът и вътрешно пустият човек някога може да сметне, че е по-голям от майка си.
А колкото до онази песен, в която е казано всичко, тя продължава така:
Мой роден край, райска градина, тежка е со тебе мойта разделба.
И този път вече наистина няма какво да добавя. Освен пожеланието да направим по-бързо хубавите пътища и да поддържаме мощни автомобили. И — разбира се — така да се трудим, че да си осигуряваме повече свободно време.
Това е май единствената практична рецепта за мен, а може би и за този днешен свят, пълен и препълнен с рядко развеселяващи се Антеевци.
ЗВЯРЪТ
Едно момче искаше да стане:
в понеделник — шофьор на голям автобус; във вторник — учител по история; в сряда — знаменит футболист; в четвъртък — киноартист; в петък — скиор като Петър Попангелов; в събота — космонавт и в неделя — ловец като баща си. .
Момчето беше малко, да го запишат в курсовете за шофьори, имаше дълго да учи, докато стигне до университета, където се готвят учителите по история, и трябваше да тренира десет години поне, та да облече фланелката на Левски-Спартак, ЦСКА, Локомотив, Славия. Все толкова далечни и трудни бяха киноартистите и космонавтите, и скиорите като Петър Попангелов. А баща му беше подръка и ето че един ден той му каза:
— Калине, стягай се, утре отиваме с тебе на лов. Момчето дълго не можа да заспи, а после сънува как върви до баща си и как стреля с голямата пушка. Но успя да стане навреме, закуси много добре и… ; В ниското студено небе бавно се виеха орли и соколи. От горичката се дочуваха свраки. Двамата ловци дълго вървяха и мълчаха, докато бащата се закова на мястото си изведнъж. Без нищо да вижда, момчето се сниши и усети тръпки по гърба си.
Дивата котка дебнеше своята жертва — ловците започнаха да дебнат нея. Когато наближиха на изстрел, бащата вдигна пушката.
Гърмежът отекна силно, дивата котка подскочи високо нагоре. Но като падна, започна да бяга. Втори изстрел — животното се сгъна, обърна се към човеците и от устата му се чу едно страшно: „Ххх!“…
Бащата сложи нови два патрона в пушката и я даде на момчето:
— Стреляй! — каза той.
Малкият ловец се справи с тежката задача и видя как от собствената му ръка, от разстояние, животното остана на място.
Спряха на няколко крачки от него и бащата каза:
— Не наближавай повече, това е звяр.
— Тя вече не мърда — каза момчето.
— Абе не мърда, ама е звяр. Ще го почакаме още така. — Големият ловец запали цигара и добави: — Младо животно е. На една година. Това е първата му зима, в която само трябва да изкарва прехраната си.
— И на него му е първият лов значи — каза момчето след малко. — Защо го убихме?
Бащата рязко обърна глава към сина си.
— Защото е вреден дивеч и унищожава полезния. Как да не знаеш!
— А защо е направено?
— Кое?
— Ами то. Такова животно. Дивата котка например.
— Бог знае — каза бащата. — Природата го е направила.
— Татко, ти повече ли знаеш от тях?
— От кои?
— От бог и от природата.
Възрастният човек погледна очите на сина си — отворени и пълни с въпроси. Синът гледаше очите на животното — отворени и пълни с червен сняг.
— Хайде! — каза големият ловец.
— Няма ли да я дерем? — попита момчето. — Не — каза бащата. — Кожата е много накъсана. Хайде!
Той закрачи, без да се обърне назад. Момчето го последва.
В ниското небе се виеха орли и соколи. Откъм горичката се дочуваха свраки. Под снега, в трънките, из деретата бяха се спотаили всички животни. И вредните и полезните, и старите и младите. И грозните и красивите, и приказните и простите. И като не знаеха кое какво е според човека с пушката, и кой и защо ги е сътворил, натискаха се с думкащи сърца в леговищата с надеждата да оцелеят на всяка цена.
И тъй сънуваха пролетта.
ИЗТЪРВАНА ПРИКАЗКА
Учениците бяха препълнили голямата зала. Когато влязох, придружен от директорката и няколко учители,те станаха прави и започнаха да ръкопляскат. Кимнах и си заех мястото така, както човек го прави, след като е имал петстотин такива срещи — по училища, заводи и институти.
Забелязах, че портретът ми виси сърдито над мен. Кът с аспарагуси и разперени книги. По стените фрази из творчеството — подбрани от учителката по литература.
Представяне, изказвания, въпроси — както си е редът. Притиснат между доброто желание да помогна на трудното дело на възпитанието (така както го разбират, общо взето, учителите) и собствения си вечен, неудържим напор да кажа на младежта: „Не бойте се от нищо! Бъдете дръзки!“ — аз вече чаках срещата да завърши и да занеса вкъщи още една доза недоволство от себе си — неувяхващо и много по-дълготрайно от карамфилите.
Тогава едно момиче, хубаво като насън и засмяно от сърце, стана с вдигната ръка. Чух от устата
