Синът ми ме погледна и се освободи от магията на синкавата шарена топка. Каза:
— Ами момичетата?
— Кои момичета?
— Нашите. Художествената гимнастика например. А?
О, урокът свършваше още в самото начало. Момчето беше разбрало всичко изведнъж.
— Ами волейболистките, татко? Помниш ли? Аз ли, сине? А и който и да е — всичко се беше случило скоро, все тази хиляда деветстотин осемдесет и първа година. И не за пръв път, разбира се. Ами Дан Колов, а, татко? Ами Никола Петров. Чакай, чакай, ами Спартак и Орфей? А? Слушай, още две земни кълбета да има такива, нашата ръченица ще ги опаше като гердан и във викове и сълзи ще ръкопляскат. Всички! Разбира се, всички. И в операта ще ръкопляскат, и край игрището, и за толкова много още неща по земята, която страшната десница на Аспарух закова за племето ни във вековете и край която тих бял Дунав все тъй се вълнува. Така, сине, така. Не е голяма Земята — никак. Не е малка България — никак. Нямало било място за градовете и селата ни. За полянките, където лежим с тебе по гръб и пушките лежат край нас, съвсем не строшени, и дивите патици чертаят в небето своите вечно загадъчни пътища. Ако нямаше място, къде щяхме да окачим камбаните, които ни донесоха децата на целия истински глобус — да пеят за най-красивата и най-силната от всички родени идеи? Толкова сила наистина, толкова красота, както набързо ги изброихме в очите си — къде са се родили те, щом нямало място? Все тук, където отново и отново поглеждаш и където внимателно се насочва нокътят на малкия ти пръст. Все тук. Усмихваш се полека. Мълчиш и мислиш. Не те тревожат континентите, държавите и териториите — виждам, Така, сине, така…
ТЕОРИЯ НА КОМПЛЕКСИТЕ
Едно пиленце със счупено крило падна във водата. Но то случайно стъпи върху плаваща клечка. Така започна да я рита — да не потъне, — че и когато вече беше на брега, в храстите, не си подскачаше нормално, като всички пилета, а продължаваше да рита.
С годините това пиле стана страхотен ритач. Веднъж бе обявено състезание по ритане между всички птици.
Познайте кой го спечели.
СКРОМНО — НО КОЕ?
Дълго време мислих, че съм разрешил окончателно кръга от въпроси, свързани със старомодните неща. Светът около мен тогава беше нов, всичко миришеше на боя — под нея останаха хрисимите канони на възпитанието, завещано от буржоазията, и преклонените главици-от страх, бедност и срам. „Равен с равни“ — нещо подобно беше загнездил духът на новото време в съзнанието ми. „Долу всичко, каквото е било!“ — съзирах в онези действия, намерения и постъпки наоколо, които тогава се сочеха за еталон. И аз наистина (сега разбирам) не съм бил скромен младеж.
Наистина, нима е скромност от моя страна толкова дълго (ако не и маниакално) да упорствувам на ударите, с които съдбата беше решила да ме оформя? Нима не е чисто и грубо нахалство все пак да завърша (с отличие) геология в Софийския университет, след като седем пъти бях изключван и след като тези осем семестъра ми „отнеха“ девет години? А как ли да окачествя това мое писане на разкази, които в продължение (пак на седем) на години бяха още по-упорито връщани от всички възможни редакции?
Сега да пиша пък за скромността… Тъкмо аз. Не-е ли смешно?
Мисля, че изборът е добър. (Ето още една нескромност от моя страна — изглежда, това е в природата ми). Мисля, че и да не кажа нещо особено важно, ще предизвикам други умове и от общите усилия все нещо ще излезе.
Но откъде да започна? Може би от факта: сега не мисля, а зная, че не съм разрешил тези въпроси и за тях думата всъщност не е „старомодни“, а „вечни“. И не „глупости“, а „устои“ на човешкото поведение.
Какво се е случило с мен? — често се питам. И си отговарям: ами нищо особено освен това, че с годините много неща са се открили пред очите ми истински.
Това е думата. Истински. Защото сега например познанията на двайсетгодишната ми дъщеря (също умен човек, също студентка по геология, също отличник — боже, колко прекрасно е това „също. също, също“…), та познанията на дъщеря ми сега са лъжовни. Имам предвид познанията й за живота, а не тези, които се добиват в училище.
Тя също сега мисли: „Долу всичко, каквото е било!“ Чувствувам това верую в приятелките и в приятелите й, то ги обединява яко. Открих с огромен интерес същото нещо у един нов, млад автор, за чиято първа книга писах почти възторжен предговор.
Аз нямам право да кажа на днешната младеж: „Нямате право да мислите така!“ (И всъщност кой има право да казва на другите, че нямат право?) Но бих могъл — и го правя с дълбоко убеждение — да кажа на децата си: „Не си губете времето да откривате телефона и велосипеда, това е вече направено.“
Младите винаги биха могли да почнат оттам, докъдето техните предходници вече са стигнали — ето какво трябва да им припомним. И ако сега — когато маниакалните ми амбиции са угаснали и са отстъпили място на кроткото съзерцание — с радост хващам перото, то е, защото човешките ни надежди, свързани с децата, просто никога не угасват.
Какъв преамбюл, за да закова след него лозунга:
„Деца, бъдете скромни, така ще успеете!“
А аз няма да го направя. Дали бившият „буен младеж“ в мен е толкова жив все още. или пък сегашният „улегнал човек“ в мен все тъй не иска никога да се предаде? Не зная — колкото и да ми е интересно. Но зная със сигурност, че трябва да бъде верен на порива си и че съм длъжен — когато пиша — да бъда пределно откровен. И заради всичко това, ето какво бих препоръчал на следващите след нас.
Скромността на поведението наистина е красива.
Но скромността на идеите е готово поражение.
ГРИФОН КОРТАЛ
Седим в колата, защото е студено и трябва да чакаме другите ловци. Без тях не можем да отидем, където искаме. По Струма днес до обед нямаше патици — нямаше и настроение, разбира се. Поне по радиото да имаше хубава музика.
Нищо няма днес, е, биват и такива дни. Гледам как едно от кучетата десет пъти мина под бодливата тел на земята, без да се убоде. То после ляга в сухата зимна трева и се въргаля с голямо удоволствие.
— Тоя барак не се спря на едно място — казвам повече на себе си.
— Студено му е — обажда се от задната седалка Анастас. — И не се казва „барак“, а „дратхар“. Какви са тези селски понятия от тебе?
— Какъв драхтар? — с тон на роден инспектор по кучетата или по каквото и да е било друго се намесва Йордан.
— Дратхар като дратхар! — постановява Анастас твърдо.
Както уж спи, Стефан се разсмива силно.
— Има дратхар и дратхар, драги ми Анастасе — въздиша с отегчение Йордан. — Този тук е германски дратхар, ако искаш да си повишиш малко ловната култура.
— Да добие ловна култура — пояснявам аз. — Защото той няма такава.
Стефан се смее, като дете.
— Кучето е грифон — тихо и с неудобство казва синът ми. — Грифон кортал. Четох случайно. Някой си французин от холандски произход, на име Кортал, е кръстосвал породата барбет с някои бракове.
Настава неудобно мълчание. Хлапето ни е шамаросало леко и елегантно. С извинение в гласа и в изражението на лицето си.
— Чувал е чичо ти Анастас за грифони, колкото аз мога да чета китайски йероглифи — крие се зад находчивите си думи Йордан, както винаги. — А на баща ти познанията стигат до „барак“ и „копой“. На гара Левски повече породи няма.
Стефан се киска, та се превива.
