— Специално ли идваш при мен, или минаваш? — попитах. — Минавам — каза той и си обърса устата с ръка. — Отивам в Пловдив да видя майка си.
Предложих да му направя кафе, да седнем под асмата. Захванах се с това, той още дъвчеше нечуваната ябълка.
Седнахме, заприказвахме се за нашите си професионални работи. За тази налудничава, пожизнена битка с белия лист.
(Става дума за писателя Рашко Сугарев.)
Кафето вече замириса, а знаменитата ябълка беше довършена и Рашко захвърли огризката надалеч.
— Ох — рекох аз с облекчение и запалих цигара. — Най-сетне.
— Какво? — попита моят приятел.
Засмях се и му признах, че никога не съм виждал такава вкусна ябълка. Нито така сладко да се хрупа пред мен.
— Не можа ли да си я ядеш после бе, човек — рекох. — По пътя към Пловдив. И откъде я намери такава?
Рашко Сугарев ме погледна с нежните си, чисти очи, постоя така, после посочи с пръст към градината и каза:
— Откъснах я от дървото, под което ти се беше навел да копаеш.
ТЪНКИ И ДЕБЕЛИ
Има толкова дебели земни пластове, че трябва да се делят на етажи. На зони, на фациеси, на типове. И пак не можеш с точност да разбереш: каква е била истинската картина в морето, което някога е било, за да ги има?
Има огромни маси скали, които носят своето име навсякъде. В Пирин, в Австралия, в Сибир и в Калифорния. Нима ги събира едното им кратичко име? Нима ни обяснява историята тяхното раждане?
Има едни малки прослойки сред земните пластове. Тъпички. Метър дебели. Та даже и педя. По тях безпогрешно се определят земните възрасти. Животът, солта, климатът на изчезналите отдавна морета. Има едни малки и шарени жили в големите скални масиви. Лакът дебели. Та даже и колкото нокът. Човек не трябва непременно да е геолог, за да знае, че тъкмо от тях се добива рудата.
И че по правило в тях се натрупват скъпоценните камъни.
АКО МОЖЕХА ДА НЕ ГОВОРЯТ…
Забелязал съм, че Красотата не избира къде да се настани. Виждал съм я в някое цвете — загубено из горите, между милиардите си събратя по корен. Срещал съм я в животни, дървета, балкани. Докосвал съм я в колиби, землянки и край чешми на землени поляни. Тя хвърчи леко и несръчно с някоя пеперуда. Блясва с лъча над усмирения сив облак или замайва слуха ни край водопада.
Тя ме нападна веднъж, когато слязох в градчето да се обръсна. И досега помня как се задъхах. когато момичето, което щеше да свърши тази деликатна работа, се изправи пред мен, показа ми стола и кимна. Вярно, че този път повече от месец не бях напускал девствените, бучащи, безредни родопски дерета; вярно, че повече от месец бях разговарял само с дърварите, кучето Мирчо и двете ми мулета за багажа.
Затуй ми се вижда толкова хубава, тази бръснарка, казах си. Ние така се нахвърляме и на басмите — след много прекарано време в гората, а после се подиграваме на вкуса си и се смеем.
Но аз се лъжех… И вторият, и десетият път, когато ходех при нея да се подстригвам и бръсна, момичето беше прекрасно. Подметките си изтърках да слизам в градчето. И бузите ми изтърка бръсначът. Пръстите й ме галеха, докато стягат чаршафа (ах, сладка бяла примка около моята шия), огледалото се беше напукало тихо от очите ми. Веднъж щях да заспя насапунисан…
Тъй вървяха нещата (кой знае докъде щяха да стигнат), ако един ден колежката й от съседния стол не беше казала:
— Купи ли ей от онея?
— А? — обърна се моята фея.
— От тея — посочи нещо колежката й, което аз, облещен в огледалото, не видях.
— Куп ти на тиквата! — засмя се силно моята красавица. — Че си купим друг път. Казах ти още одеве, останала съм с два кинта.
— Ти па все с два кинта оставаш — сряза я другата.
Хубавицата спря да ме бръсне, обърна се към своята колежка и рече:
— Бабината ти на припек!
Погледът ми омекна и полека се сведе в чаршафа на коленете ми. За разлика от всеки друг път, сега исках бръсненето да свършва по-бързо. Дочаках края, платих и се отправих към вратата с въздишка. Чух зад гърба си моята хубавица да казва на мен:
— Пак заповедайте-; Кимнах набързо, видях голямото си глупаво тяло в огледалото и вече бях решил отново да си пусна брада.
ГОЛЕМИЯТ ВЕЧЕН ВЪПРОС
Какво ще стане с нас в годините, които идат? Всеки ден умира някой близък, а се раждат само непознати.
ГЛОБУСИТЕ
Някога имах малък глобус, който никога няма да изчезне от паметта ми. Неизброими часове съм зяпал тази синкава, шарена топка и с помощта на учителите си представях как нейният оригинал от някъде изглежда така. Не ми беше лесно да повярвам. Имах вътрешна дълбока, дива съпротива, която не е напълно мъртва и днес. (Кой да ти каже тогава, че ще бъдеш съвременник на Гагарин и че ще видиш с очите си как Армстронг подскача върху прашната лунна повърхност?) Заедно с мекотата на астрономическите си блянове имах и едно друго, костеливо съпротивление — не исках да приема, че България е толкова малка. Та тя нямаше място дори за толкова ситните букви на едничката дума „София“ — „я“-то се беше разкрачило върху Черно море. Къде е Велико Търново на този глобус? Пловдив, Варна и Бургас? Русе и Плевен?
Къде е, моля, гара Левски и прозорчето с отвесните железа на приземната стая, пълна с вретенната песен и приказките на баба ми Дона?
Имаше някаква измама, разбира се. Цялата вселена беше в тази стая, край огнището, а не някъде си по небесата. Винаги можех да се закълна в това, да се бия за него. И тъй оригиналът на синкавата шарена топка се въртеше, да отброява дните, нощите и годините, аз крачех по него, без да имам чувство, че съм невидим или пък че ми е толкова тясно — миналата седмица изведнъж се озовах пред витрината на една книжарница, зазяпан в голям, привлекателен глобус. Сигурно баща ми тъй е спрял пред някоя книжарница преди четиресет години. Влязъл е вътре и ми е купил стария глобус. Ето тъй — както сега влизам аз и купувам новия за сина ми.
— Татко, не е ли прекалено голяма земята? — попита ме момчето, след като дълго го беше въртяло и озяпвало.
То излезе по-деликатно от мен. Не питаше пряко дали не е прекалено малка България. Виж ти — имало е смисъл от тази щафета смърт-раждане и от тези повторения на сценки пред книжарски витрини през четирисет години.
— Какво й е толкова голямо? — казах спокойно, защото у дома никое друго състояние не убеждава.
— Гледам континентите, държавите, териториите — продължи момчето.
— Навсякъде по тези континенти, държави и територии са ставали на крак и са слушали нашия химн — казах.
— А?
— И по колко пъти. Помниш ли скоро щангистите.
