Кипва ми, както се усмихвам и аз. Келеш с келеш. Всичко в ловното изкуство е научил от мен. Още брада не му е покарала, а се опитва да установява превъзходство.
Глупаво положение, наистина. Добре, че другите ловци дойдоха, та неприятната тема бе изоставена.
Но аз и после мислех за това — кучето все беше из краката ми. Намерихме патиците и… хлапакът свали повече от всички ни.
— Страхотни патрони излязоха, чичо Йордане — въздъхна момчето и този път с неудобство. — Ти дето ми ги даде. Ама страхотни.
Похвалихме го и тримата, както му е редът. Но — то се знае — всеки от нас би предпочел другояче да се развият събитията. Колкото до „страхотните“ патрони, ние стреляхме със същите.
Неприятен ден — изобщо.
И чак вечерта късно, след душа, който освен умората измива и още неща, седнал до камината и загледан спокойно в чашката пред себе си, успях да се попитам с истинска, макар и съвсем малка усмивка:
Какъв е всъщност нашият смисъл, ако хлапаците не носят това деликатно превъзходство над нас?
ЗА ПИРИНСКИЯ КРАЙ
Между двайсет и четири и трийсет и пет годишна възраст моята геоложка работа ме люшкаше от единия край на България до другия — така се люшка махалото, отмервайки броеното време на човешкия живот. То даже не запазваше една посока — това щастливо махало на скитащите учени, търсещи момчета и момичета — кривеше се според растящите нужди, местеше своята ос, докато ошари картата на нашата родина от всички възможни страни.
Сега, на четиридесет и пет, когато вадя лица и картини от старата геоложка торба (без която и работата ми на писател нямаше да я бива), имам прекрасна възможност да преценя кое колко е струвало. Пейзажът след десет години е избледнял. Песента и смехът са утихнали. Руменото и бяло лице се е свело малко надолу и от очите му не изригват същите омагьосващи огньове.
И тъй, седя сега над празния, още невинен лист, зяпам в прозореца сивото градско небе — разказът, който замислям отдавна и чийто скелет знам точно, иска да оживее. Трябва му чиста, красива природа — арена за действието. Трябва му истински мъж, волен и силен — герой на събитието. Трябва и момиче — без него къде?
Седя и мисля. Ровя в любимата, старата, златната геоложка торба. Напипвам клонче брякина от Странджа. Ушите на заек, хукнал през угарите край Дунава — право към изгряващото слънце. Вимето на крава край Искъра, пипам. Всичко това е много хубаво, но нежният бял лист (господар последен на всичките спомени) не трепва.
Бръквам внимателно още навътре, докосвам червените боровинки от Сърненските ливади, светкавичната пъстърва от Канина, зъберите над село Доспат. Чудесно. Може би… Вдигам очи за последно — след миг започвам по листа.
И виждам белия, син, небесен и ослепителен Пирин… Това, разбира се, е пейзажът за разказа. Ето, ръката ми тръгва да го рисува.
Но аз спирам, усмихвам се и се питам:
Каква беше тази планина, боже, та изведнъж измести другите от сърцето ми и се настани вътре по свойски?
Мъж трябва за разказа — стига съм зяпал градските покриви през прозореца. Давай лица, думи, постъпки. Давай приятелства, чест, благородство. Минават. И аз ги отминавам.
И изведнъж един човек застава пред мен — усмихнат, мустакат и страшен. Ти ли си? — питам. Той кимва. Кажи нещо за себе си, да зная как да те опиша. Мъжът запява полека, провлачено. Извива глас, Сваля калпака…
Поглеждам белия лист, пълен с прекрасни надежди, и го питам:
Какъв беше този човек, листе, та другите избледняха пред него?
Листът мълчи — чака момичето. Тръгват момичета в очите ми — от първата целувка преди цели трийсет години край насмолените изправени траверси в гара Левски, до днешния изискан нежен свят в София, с който отдавна съм на естествено и непритеснително „ти“.
Минават и заминават момичетата, мяркат се вляво-и вдясно, надолу и нагоре, увиснали всичките на махалото на живота — с развяти поли.
Белее ням листът, белее снежната шапка на Пирин. Тъмнеят веждите и мустаците на стария, новия, вечния харамия — песента му се лее.
И ето една коза. Една мотика за тютюн, излъскана от жълта пръст и камъчета.
И момичето в средата, което ги стопанисва.
Аз съм — казва ми то.
Разбира се, мълча аз. Знам, че си ти.
И се навеждам веднага над щастливия лист, да го напълня с прекрасни неща. С моите спомени, мисли, надежди. Навеждам се, докато мълком се питам:
Какво беше това момиче, родено от Пирин планина и от песента на мъжа, господи?
ЗА РОДНИЯ КРАЙ
Поривът много пъти е идвал наистина сам и аз съм се питал: защо не седнеш да напишеш нещо за родния си край, непрокопсанико? Понякога си отговарям: че нали пиша. Нали от пет разказа поне в два се споменава гара Левски. Или пък някой тамошен човек, пейзаж, животно, случка. Далечни във времето и близки в душата ми. Че нали често изпитвам една тъничка, радостна гордост, когато колегите ми се шегуват:
„Всеки има родно село или роден град, само Дончо Цончев има родна гара.“ А има даже и куплетче — от големия съветски комедиограф Григорий Горин:
Дончо Цончев из гара Левски жизнь ведет по королевски.
Малко ли е това?
Гарата, свързана с моя милост, е прочута и в Полша — една известна кинозвезда, когато прочела къде съм роден, възкликнала съчувствено: „Горкият, какъв късмет, да се роди на самата гара!“ (Добре, че кинозвездата не знае точно каква е гарата, навалицата, мургавите ми съграждани, юрдечките, пуйките, пачниците — да си представи как сред тях, в някой ъгъл или пък между самите релси на Свищовската линия, надавам първия си врясък в живота.)
Друг път, малко унило зазяпан към нищото, което досега съм написал за родния си край, млъквам.
А и какво да каже човек? Най-хубавото място, разбира се. Най-важното. Всичко, всичко, каквото е щяло после да се случва, нали там е покълнало? Ах, как обичам тази песен, която чух за пръв път по време на дългите си и дълбоки командировки на геолог в Южна България:
Има на светот земи богати, ала като тебе нема убава…
Нямам какво да прибавя. Видях много гари, градове и държави. Живея в София и в Нови хан. По-удобно ми е, отколкото в родното място — тук е семейството, работата, колегите. Добре ми е тук, така мисля да остана. И когато отида на лов със старите си приятели от гара Левски — в Шаварна, Узунбас, Бежана, Карамандол, където и да е там — и когато спра, да изпуша цигара, забравил за момента и зайци, и фазани, и пушка, или пък легна по гръб на някой скрит припек покрай горите и гьоловете, тази страхотна песен със сладка подлост тръгва в мене сама, колкото и да не мога да пея:
Ала като тебе нема убава…
Любопитно е, че се връщам с удоволствие. Няма носталгия, нито тъга. Напротив — по-весел съм от обикновено. И трябваше да минат толкова години, за да разбера, че тази веселост идва оттам. Впрочем първо другите го откриха, начело с жена ми. С добра интонация на познавач тя казва, когато се върна оттам:
„Сега си съвсем друг човек.“ Това значи всъщност:
„Сега си много хубав човек.“ А аз дори не се сещам да се обидя и разказвам възбудено кого съм
