тъй много повече дразнеше окото, но не, то се стремеше нататък. Към същата програма, която меко и цветно се излъчваше у дома.
— Ще пиеш ли ракия? — попита нежно Пенелопа, която усърдно и спокойно, като в класическа опера, нареждаше масата за вечеря.
Тя не се казваше така, нейното име бе Пенка, но някога, в далечните години на тяхната таванска младост, съквартирантът му една нощ го беше събудил с думите: „Ставай, Пена лопа!“ Момичето наистина чукаше на вратата, носейки лудата вест, че той, сто пъти изключваният студент, ще може отново, за сто и първи път да продължи своето образование. Те бяха тогава яко прегърнати — момичето и лудата вест — и набързо прикътани в най-скришното място под одеялото, От „Пена лопа“ стана и си остана Пенелопа — на всичкото отгоре това момиче, с изтъркана до тензух пола от целволе, после наистина трябваше двайсет години да чака, също като в античната приказка, докато бедният провинциален Одисей издраска от фунията на своята безнадеждност, подаде прошарената си вече глава над нейния удобен ръб и чу от околните (без да изпита никакви особени чувства) едно облещено: „Браво!“
Този успял човек на средна възраст — вече е време да кажа — бях аз. И тъй като жена ми отлично знае, че вечерно време нямам нищо против една чудесна салата, а знае също и това, че всяка чудесна салата без чашка ракия е почти престъпление, но все пита, като че ли тя е измислила всичко това, казах с досада:
— Ще завали.
Пет минути по-късно дъждът плющеше с всичка сила. Закачулена и рязко настроена против природата, жена ми прибираше прането от балкона, а аз си пиех полека ракията, докато телевизията продължаваше удобно и цветно да ме заплашва с новата световна война. Тогава се звънна и отидох да отворя.
Беше Жени. Почти не я познах в първия миг — толкова отдавна не бяхме се виждали. Разцелувах я, дадох й знак да си трае й я заведох в кухнята.
Жена ми изрева, като я видя, и двете се прегърнаха юнашки.
Удивително нещо е паметта ни-в същия миг се усетих с трийсет години по-млад, в едно страхотно дере из Родопите на име Палатик. Пред мен бяха Пенка и Жени — все тъй юнашки прегърнати, мокри от дъжд и от сълзи. Не мина без сълзи и сега, те още се стискаха, а аз казах:
— Стойте така. Точно така, мокри и прегърнати. Те ме погледнаха учудено и сега беше на Жени ред да изпищи.
— Палатик! — светнаха очите й. — Помните ли?
— Боже, няма да помним…
То не бе дъжд онова — то беше опашката на някоя от онези палеонтологически бури, които са издухвали езерата от леглата им за секунди, помитали са лепидодендроните, да ги складират някъде за днешните въглища, и са търкаляли огромните динозаври подобно на шикалки. Палатката се откъсна от въжетата и се развя като байрак, дерето излезе от коритото си и заля сандъците с инструментите. Но това все още бе нищо, защото Жени и един от апапите не се бяха прибрали. Мръкваше, потопът с нарастваща сила се лееше, виеше и трещеше. Две сърни прибягаха край нас, буквално прескачайки сандъците. След страшен гръм наблизо изрева мечка. Предния ден бях зърнал малките й на сто метра от палатката. С Пенка измъкнахме сандъците нагоре, под сламения покрив до отдавна изоставен егрек — инструментите струваха колкото заплатата на единия от нас до пенсия. Седнахме отгоре им и след две минути аз станах. „Къде?“ „За Жени.“
„Глупости! Не виждаш ли, че и една крачка не може да се направи сега?“
„Абе може и две крачки да се направят.“ Пенка се разплака и това беше целият ни тогавашен разговор. Запасах големия нож, взех чука с дългата дръжка и поех. Знаех района, разбира се, вече цял месец работехме тука. Знаех квадрата на Жени за днес — предните дни два от моите квадрати граничеха с него. Километър на километър — това е дневният квадрат на един геолог в нашата работа. Ще го измина стъпка по стъпка и ще ги намеря. Ще осъмна и ще ги намеря — иначе как?
— Олеле, какво съм преживяла, докато дойдеш — каза Жени.
— Ами аз? — каза жена ми и този път, без да пита, сложи още две чашки за ракията. — Хеле, като разбрах, че пък сега мечката ще си търси мечетата! — Налях и вдигнах високо моята чашка — светнал. щастлив и успял. Уютен, безподобно силен и готин-Човек — абониран за овации.
Беше разкошна вечер наистина. Неочакваните мили гости с нещо са винаги по-сладко събитие от предвидените. Те носят нещичко от програмата в чуждия телевизор и едно облаче от аромата на всички балконски жени. Седим си тримата. Очите ни — пълни със страшната памет на чувствата. Устните ни — с деликатеси от блестящата маса пред нас и с прескъпи подробности, позлатени от величието на думата Някога.
— Димитър сега е в Нигерия, като се върне, ще се съберем някоя вечер специално — каза Жени. — Ние все се каним…
— И ние все се каним да ви се обадим. Дъждът отвън плющеше силно и още по-силно ме връщаше край полудялото в онази нощ дере Палатик.
… Ще осъмна и ще ги намеря, иначе как? Пенка да си стои там, под сламения покрив на егрека, нищо й няма. (Трябваше огън да опитам да стъкна, тя няма да може да го разпали.) Те са уморени, че много е пътят до този квадрат. И път ли е, майка му стара. Някъде са се свили и чакат. Колко народ си живее по градовете и селата и няма хабер какви места има из България. Дали тъй ще си умрат сума хора, без да видят къде и как тече дерето Палатик? Сигурно. Без да погледнат поне веднъж към зъберите на Арсъз-тепе. Мале… ами ако Жени се е подхлъзнала и си е навехнала крак? Онзи, — келеш на дванайсет години. Надницата такава. Иди, че хвани с два и петдесет мъж да върви цял ден подире ти и да ти носи торбището с камъни. Голяма управия, ей. Всъщност най-важното е сега аз да не се изхързуля в тъмницата. Да взема аз да счупя я крак, я ръка нещо, та ела гледай госпойците утре как ще ме търсят. Пък и не съм чак толкова бодър, колкото искам да си го мисля. Ама ще стигна. То няма и какво друго да се направи. Ще се върви ей тъй, и това е. След час съм там. След час и нещо.
— Ей, господине — жена ми даде знак да сипя ракия. — Къде си?
— Тук съм, тук съм! Хайде наздраве.
— Слушай, ама защо не се виждаме наистина? Какво стана с нас? — искрено и натъртено Жени попита. — Имам чувството, че годините се изнизват като насън.
— Еднакви и безлични като бройлери — добавих.
— О, недей го казва ти. Ти, който си нашата гордост и утеха.
— Стига глупости, Жени!
— Честна дума. Знаеш ли колко пъти си говорим с Димитър и с Мила, и с другите наши колеги. Какво направи ти! Толкова да сме ти стискали палци, толкова…
— Жени, зарежи тези глупости, дай да си пием ракията като хората.
— Не, няма да ги зарежа и не са глупости, аз много, много време се каня да ти говоря. Веднъж бях седнала да ти пиша писмо, пък после ми се видя глупаво и го скъсах. Колко вълшебно стана всичко. Ама наистина като в приказките. Все последен, все бит, все наопаки, но накрая…
— Жени, стига, ти казвам! Това са артък приказки. Всичко е просто, естествено и… скучно. Да. И дъртешко, ако искаш да знаеш. Най-умното беше това, за годините, че се изнизват като мокра връв и вече все са еднакви, като приказки на събрание.
— Ти не трябва да казваш това, тъкмо ти. Това сега са вълшебни години за тебе! Ние нали следим всичко. Сега си в силата си, всичко сега си е по местата. Това е… върхът на живота, разбираш ли? Как няма да ти се радваме и да гледаме в тебе?
— Ще се нашльопам, ако продължаваш с това… Ще се нашльопам яко и ще ви изпея една циганска песен. Из репертоара ми от гара Левски.
— Нашльопай се. И аз ще се напия с тебе! Смяхме се като в цирк. Наистина по-често и по-юнашката се чуваше „наздраве“ — докато спомени, оценки и желания се смесят в едно и също, огромно удоволствие от това, че просто сме заедно, седим си на топло, на сухо и удобно.
… Половин час след като бях тръгнал от лагера. при една от светкавиците се огледах и разбрах, че съм изминал около триста метра. Така наистина щях да осъмна из гората, преди да стигна до квадрата на Жени. Бях много повече уморен, отколкото си представях. Тогава всеки божи ден ни изцеждаше по чукарите, а вечерите бяха толкова хубави, че лягахме едва когато клепачите ни сами се затвореха край огъня. И
