картофените калории не ще да са били кой знае колко неизброими и, май че единият дух ни крепеше — силни като млади тигрици и лъвове. Вървях така, повтарях си, че нямам друг избор, бях мокър до костите и под езика. Три пъти падах по гръб и веднъж напред, с голяма сила, но нищо не счупих и не навехнах. Продължавах да местя краката и си давах най-ясната сметка в живота, че ето това е всъщност човекът. Истинският човек. Напред — през ужаса на природата, — докато можеш. Докато спре дъждът и бурята. Докато светне слънцето и пилетата полудеят в клонака. Докато намериш другаря си и му подадеш ръката си-в самия център на природния рай. Боже, това е… А колко бях гладен, знаех си аз. Бурята почна, преди да приготвим вечеря, не бях си взел поне една четвъртинка от черния хляб. Денем глад няма в гората, колко пъти тъй бях поемал без хляб. Но сега…
— Гледай каква жена имаш — рече Жени. сочейки масата. — Гледай сега това, това…
— То с гледане само не става — каза Пенка. — Вземи си де, ти нищо не ядеш.
— Ама я заслужаваш — настояваше Жени. — И този вълшебен живот заслужаваш. И двамата заслужавате всичко.
Хванах главата й, целунах я силно.
— Дай — рекох — да целуна тази уста, от която излизат такива приказки. Един мой колега твърдеше, че не е важно какво е реалното положение, а какво се приказва за него. Ако той е прав, значи наистина всичко е о’кей, като те слушам.
— Не знам дали е прав, но хич не е бил глупав този твой колега.
Смеехме се все по-силно. Хапвахме и си пийвахме все по-сладко. Дъждът отвън си плющеше, а телевизията бе сменила картечниците с чифтове кълки от някакъв екзотичен ансамбъл. Мечки и светкавица тук нямаше, а мебелите бяха толкова меки, че и да ги риташ, не можеш си изкълчи крака. Какво, по дяволите, човек може да иска повече от този живот?
… Напипах суха пръст при едно от зачестилите падания и малко по-късно открих пещерата. Браво, рекох си, сега с баба Меца можем да се постоплим поне. Като нищо ще ме прегърне отзад — такъв изискан гост по това време. Въпреки всичко поседнах на сухо и докато си почивах, разбрах, че след минута мога дълбоко- дълбоко да спя. Надигнах се и продължих — вече съвсем ясно съзнавайки, че това мое ходене из гората си е безсмислено още от първата крачка. Започнах да викам, вече бях близо до квадрата на Жени. Гласът ми даваше сила и гонеше глупавия, колкото и естествен страх, че всеки момент мога да чуя ръмженето зад гърба си. Щях да я намушкам в корема, няма да се оставя да ме разкъса като теле. Ще й пръсна черепа с чука. Човек върви — това е всичко. От тази нощ и завинаги ще го зная. Човек върви в тъмното, невъобразимо сам и безпомощен — но той върви. Той иска да стигне. Да победи. Да спаси. Да види светналите очи на другаря си, защото туй е то краят на всяка победа и истинска награда за нея. О, колко силен бях, и голям — докато се влачех като парцал в стенещата, прадива гора…
Наливах ракия, да обяснявам света на моите стари приятелки и колежки. Хубавите думи на Жени (въпреки моите протести) ме опиваха по-силно от алкохола. По едно време взех да им рецитирам (прав) едно старо стихотворение, в което любимият ми дядо Вазов се възхищава от величавото и безподобно могъщество на природата. Именно със стиха: „Ой ви, буки, прави буки“ — аз скокнах да се изправя. А въобще бях толкова вътре в нощта, която си спомнях цялата вечер, че исках пак да съм там, да се влача мокър и гладен, безумно сам и нищожен край грохота на неповторимото дере Палатик, което може да те смачка като паяче и да те забрави в същия миг — така по телевизията ни пожелаха „лека нощ“, Жени погледна часовника си и след малко трябваше да се сбогуваме, за да не изтърве тя трамвая.
— Хайде, друг път пак и още по-сериозно.
Дадохме й чадър, целувахме се пак и тя си тръгна.
Махнахме й от балкона, махна ни и тя.
— Защо не извика такси? — попита жена ми. Свих рамене.
— Защо не я изпрати до спирката?
Казах й да ми оправи леглото и това беше целият разговор.
Отидох на балкона, под дъжда. Вратата се хлопна и след малко видях как Пенка тича и застига Жени по улицата. Как двете пак се прегърнаха и продължиха към спирката.
Прозорците на големия град един по един започнаха да угасват. Колата ми лъщеше отдолу — подобно на отвратително препарирана мечка. Нещо ръмжеше в мен и драскаше по душата ми — аз нервно исках да го разбера какво е.
Наистина, какво всъщност се бе случило с мене изобщо? Срещу какво бях получил своя досаден уют и тези сигурни като присъда удобства? Какво бях разпродал срещу тях? Така ли все правят другите амбициозни мъже, бавно и сигурно обедняващи, докато слабите и безпомощни, толкова лесно задоволими жени запазват яростната мощ на своето богатство от чувства?
Не помня колко стоях така — под дъжда на балкона, — но помня ясно и завинаги как изведнъж с кристален ужас усетих, че истинските вълшебни години на моя живот всъщност отдавна и безвъзвратно са отлетели.
ЧЕШМАРЯТ
Той беше мълчалив, висок човек. Моята трайна, вечна представа за него не се различава — да кажем — от спомена за един красив, рядък родопски сръндак. Все е някъде наблизо. И все го няма. Срещата по правило е внезапна, но всеки път образът му дълбоко се врязва в очите и в паметта. Дори не мога да кажа със сигурност пет пъти ли съм го виждал всичко на всичко или пък петдесет.
Имаше мустачки, лицето му беше сериозно и бледо, а тъмните му, безвъзрастови очи постоянно се смееха. Тихо и бистро — досущ като малките кладенчета под някоя огромна скала.
Не изписваше името си по чешмите, които градеше — само издълбаваше буквите Ц. П. и годината.
Беше дървар по професия, мисля, че нямаше семейство (поне никой не знаеше да има), сам набавяше материалите за чешмите и сам избираше местата им — от дълги години.
В тези времена моята работа бе да събирам водни проби от много широк район — правехме хидрогеоложка карта на Родопите. Нямаше извор, на който да не съм бил, нямаше и такава чешма.
Кладенчета, големи колкото котле. Естествени бунари — капаклии, — от които те гледа земната глъбина. Безбройни ручейчета, хванати в тесни дървени коритца. Зидани чешми с по три и по седем кавала и с дълги поила за добитъка.
На най-добрите от тях ще видите буквите Ц. П. и годината.
Разбира се, че съм разговарял с него — това влизаше и в самата ми работа. Свие рамене. Усмихне се. Приятно му било да остави чешма от ръцете си. Все едно че в благата въздишка на всеки, който пиел вода от чешмите му, имало мъничко благословия и за майстора.
Тука потръпнах! Не бях докосвал смисъла на човека толкова просто и лесно въпреки всичките ми образования и философски интереси. За пръв път тъй ясно усетих, че смисълът изобщо, и цялата философия на нещата, е всъщност във всичко и навсякъде около нас. Просто някои го носеха в себе си — тъй както човек носи цвета на очите си и както козата вимето си. А другите бяха заблудени нещастници.
Не можех да пропъдя от мислите си чешмаря. А и не исках. Питах се: с какво от себе си ще предизвикам блага въздишка у непознатия, уморен пътник, та една частичка от нея да благослови душата ми? И дори само от този въпрос вече долавях вътрешен мирис на щастие.
Накарах момчетата, които ми помагаха за хидрогеоложките проби, да струпат добър камък за новата му чешма. Аз носех сам самарите с шишетата, вместо помощниците ми, и тъй бях горд, че участвувам.
Неописуемо бе накрая чувството, с което ние — аз и момчетата — прочетохме на готовата чешма: „От геолозите и Ц. П. 1958.“
Тогава — помня — не ме досрамя да целуна този надпис, целувам го мислено и сега.
За следващата чешма (това беше почти година по-късно) разбрах, че чешмарят е купил цимент. Четири торби, които шофьорът на нашия отряд е закарал до мястото. Намерих бързо пълномощника на селцето и му казах, че е хубаво, а и редно общината да плати цимента. Той ми препоръча да се обърна за тая работа към горското. От горското казаха, че нямат нищо против, разбира се, но ако чешмата е запланувана в бюджета, а тя — очакваше се! — не бе запланувана. Изчислих, че докато уредя тези неща, ще се загуби време за четиридесет торби цимент, та махнах с ръка и оставих нещата да си вървят така, както щяха да си вървят и без мене.
