— Всички ли сте с колите? — попита той, когато се изредиха да му докоснат ръката.
— Всички.
Старецът не можеше да стане, та да погледа как на уличката, пред малката му стара къща са наредени четири лъскави автомобила. Но си го представяше. И се усмихна.
Нямаше какво да си говорят сега. Бабата и булките шетаха, та кривяха от време на време глави, да скрият някоя сълза.
Дядо Атанас поиска възглавница. Подложиха му, той се понадигна.
— Няма за какво да се жаля — рече. — Само ей туй палто.
Всички погледнаха новото му, много хубаво палто, което бе метнато върху облегалката на един стол.
— Само ей туй палто ми е в окото, че не можах да го облека. Трийсет години го имам. Все работа, все туй, онуй — все нямаше кога. Много хубаво палто, язък. Да го носите. На когото му е по мярка, все него да носи, докато го скъса.
Половин час по-късно старецът просто се обърна настрана и тихо заспа завинаги.
Палтото лепна на най-малкия от синовете. Когато на другия ден той го окачваше в своя гардероб, дълго го гледа.
И си помисли, че ние самите сме като нови палта. И си стоим така в гардероба, и не позволяваме на живота да ни облече.
ЗА НАМА
На Иван Йорданов
Връщаме се от лов, носим голям глиган. Иван казва на шофьора да спре преди селото и отива до крайната къща. Бави се, чудим се какво става, но чакаме. Иван е отличен ловец и приятел.
Ето го, иде с каручка. Кончето — нагиздено, ритлите — писани.
— Давайте го тук — рече Иван и ние сговорно му помогнахме, та свалихме глигана от джипката и го натоварихме на каручката. Тук той изглеждаше наистина чудовищен.
Ние се прибрахме да се преоблечем, а Иван тръгна с каручката из селото. Скоро той събра на площада мало и голямо. Всичко цъкаше с език и изразяваше възхищението си.
Намериха се и музиканти — те тръгнаха пред каручката. Иван караше кончето с високе и от време на време гръмваше с пушката към небето. Голям празник направи този човек в селото. Когато привечер се събрахме да дерем и да делим глигана, Иван седна с голяма компания в кръчмата. На мен се падна да го викам.
— Ела — рекох, — че делим вече прасето и ние ще тръгваме полека-лека.
— Делете го — махна с ръка Иван, като се усмихваше щастливо. — Как така?
— Те така. Делете си го и на добър ви час, които пътувате.
Настоях, че не може така, има си ред. На всичкото отгоре сам той бе свалил редкия екземпляр.
— На мен не ми е за месото, Доне! — рече Иван. — За нама ми е!
— За какво?
— За нама. Нали това ти казвам.
— Какво е това „нама“?
Иван сви рамене. Обърнах се към другите край масата — и те свиха рамене.
Много години оттогава, много народ съм питал какво значи тази дума „нама“.
И никой не ми е отговорил. Въпреки това тя все повече се набива в ума ми и с течение на времето аз все по-добре и по-добре я разбирам.
БОЖЕ, ПАЗИ БЪЛГАРИЯ
На Иван Цончев
Така се случи, че вървяхме двамата, един до друг. Не се познавахме. Но тук нямаше и нужда от официалности. Аз държа пушка и той държи пушка-Пред нас е целият кър, а вътре в нас (или може би някъде другаде?) — на всекиго слуката.
По инстинкт, подобен на животинския, безпогрешно разбирам, че е нов ловец. Дрехите му и марката на пушката му показват, че той няма обичайните, вечни, нормални проблеми с доходите. Но когато си отвори устата, диалектът му се оказа в катастрофален дисонанс със скъпата екипировка.
— Да го удара ли? — попита ме бързо, когато видяхме как една яребица бяга пред нас, по реда в лозето.
— Не — рекох. — Те сега са забранени. Той ме погледна с любопитство и вродено недоверие. Пушката му беше през рамото, по диагонал на гърба му. Сметнах, че докато я свали, яребицата ще бъде на около четиристотин метра от нас.
— Що не си е бегало? — попита ме пак.
— Кое?
Той посочи напред, към яребицата.
— Къде искаш да бяга?
— У Африка.
— О… Те са си тук. Въобще. Не са прелетни, искам да кажа.
— А зимата?
Спрях. Извадих цигари, предложих и на него. Той отказа с нервно и много началническо движение на ръката.
Чуха се изстрели, един женски фазан прелетя далеч от нас, кацна до тръните и бързо се мушна вътре. Две кучета тутакси го последваха, но не след дълго се върнаха. Тръните бяха невероятно гъсти — в тях никое куче не би могло да последва фазана.
— Тия цета са нефелни — рече този до мен. — Да ида аз, да го намера?
— Иди — рекох.
Гледах го как бърза към тръните. И си спомних за един от моите учители в лова — лека му пръст, — той носеше като висулка на ключовете си една стара, пробита монета, с образа на Мадарския конник. И имаше прочутия навик — когато слушахме приказки или просто гледахме какво става наоколо — да вади ключовете с висулката и да ми сочи надписа по ръбчето на монетата. На всичкото отгоре ме караше редовно да чета този надпис на глас.
И аз никога не отказвах на моя учител. И ясно, и чинно, и всеки път произнасях, въртейки монетата в ръка:
— Боже, пази България.
ПРИ КОКОШКИТЕ
Бях чувал да казват, че като навърши петдесет години, човек си прави първата голяма равносметка. И така излезе. Вече цяла година се улавям как непрекъснато, отново искам да отговоря на онези въпроси от времето на юношеското съзряване, които са толкова прости, колкото отговорите им — трудни.
Кой съм? Защо съм? Какви са другите, наоколо?
Един прекрасен ден открих съвсем случайно, че най-малко съм сигурен дали зная кой съм, когато вървя по улицата. Това зависи от дрехите, с които съм облечен. От настроението ми. Дори от тези, които ще срещна, та и от времето в момента, като метеорологична обстановка.
И в собствения си дом, на любимия си стол, не винаги мога да кажа кой съм. Понякога се виждам като една несигурна проекция на нещо, което съм искал да бъда, но с течение на времето съм позабравил, и поизменил…
