Същата нощ някой открадна цимента.
— Кой? — попитах чешмаря.
Той правеше кофража. Погледна ме и се засмя. Но сега пък очите му бяха ледени — точно като Мечите извори под връх Сребрея.
Купих четири нови торби цимент, закарах ги и ги стоварих.
На втората нощ две от тях липсваха.
Една торба цимент — едно уиски в големите градове, Купих още две торби цимент, стоварих ги, но сега оставих на пост едно от момчетата, като го освободих от работа на другия ден.
Крадецът се оказа „стабилен“ човек от градчето. Жигули-комби, удобно, той як — цялата работа траела около две минути, каза момчето.
Дълго мислих как да постъпя, в какво и защо се бъркам, докато изведнъж скочих и бесен се упътих към дома на крадеца.
Къщата му беше голяма и скъпа, с ужасни цветове на пръсканата мазилка и фриз под стряхата с начупени огледала. Дворът приличаше на склад — с дълъг, нисък сайвант, безброй ръждиви ламарини и варели, кабели във вид на змийски кълба, дървен материал, изсипан от самосвал и оставен така с години.
Сайвантът се оказа свинарник (това долових с ноздрите си от много далеч), вътре в свинарника стопанинът бъркаше бетон.
Най-невероятното от всичко бе това, че още преди да вляза, чух гласа на чешмаря.
— На заем бе, човек — каза той.
— Не мога! — рече свинарят. — Пари назаем да ти дам, дето се вика, ама цимент не мога. Трябва ми, виждаш.
Забелязаха ме. покашлях се. Изведнъж пак не знаех какво да направя. Чух се да казвам:
— Здрасти. Аз намерих още две торби.
— Е. добре — рече чешмарят. — Остави ги пак там.
— Ще ги оставя.
И си тръгнах.
В момента нищо не беше останало от прекрасните ми изживявания с чешмите. Като да бях събуден от вълшебен сън — събуден с псувни и ритници.
Остарях отново, изведнъж — докато се прибера до палатките. Вечерта се напих. Не бях намерил никакви две торби цимент, той се бе свършил в градчето. Просто излъгах, като не знаех какво да направя. Сутринта натоварих от служебния цимент и го закарах на чешмата.
— И не го оставяй да нощува тук — казах на чешмаря, който довършваше кофража, и го оглеждаше.
— Няма — рече той. — Изливам го днес.
Пратих момчетата да му помагат, нарамих си въдицата и зарязах водните проби.
Знаете ли — ако е въпрос на свинщина, аз мога да взема петстотин шишета с вода от най-близката река и да напиша на етикетите им всички обекти. Защо ми е да се трепя по доловете?
И мога да открадна сума торби цимент, и разни други скъпи и важни неща, далеч по-лесно от всеки свинар — това при мен е възможно само с писалката.
Но не е тъй…
Не е тъй, не е тъй! — повтарях си цял ден, докато скитах из простия, честен, райски свят на горската природа.
Вечерта още веднъж се напихме — сега с чешмаря.
— Не е тъй! — повтарях аз, — Не е тъй!
— Зная, че не е тъй — обаждаше се той от време на време.
И ми разказа как преди много години всички му помагали в градежа на чешмите. Носели камъни, въртели кавали, копали в скалата и дялали коритата. После полека-лека се отдръпнали. После един кмет го питал има ли разрешение да прави чешми тъй, по къра. Още по-после друг някакъв тиквеник се силел да го глобява, И тъй.
— Ама не е тъй — настоявах си аз-
— Зная, че не е тъй — съгласяваше се чешмарят.
И това продължи, докато кръчмарят ни подсети, че отдавна сме останали само двамата и че нощта над Родопите отдавна е паднала.
След седмица пътят ми минаваше наблизо, отбих се да видя новата, последна чешма. Спрях и слязохме от колата с момчетата.
Хубава чешма, майсторска работа. Гладка, от цимент. Само че нямаше вода.
От мястото, където трябваше да бъде чучура, ни се зъбеше изкусно направена, циментова свинска глава.
ВКАМЕНЕЛОСТИ
Стърчах под жежкото слънце всред голия кър — фантазията ме беше понесла много далеч — с невероятните си криле.
Теорията на професора за тези скали бе привидно стройна и логична, но вътре в самите скали, както и в тяхното положение, имаше очевидни неща, които разрушаваха тази теория.
Не усещах пек, ни умора, ни нищо — не усетих и кога овчарят се е приближил до мен.
— Ало, София. Що е па толко зор сега?
— Кое? — рекох.
Той кимна към камъка в ръцете ми. Това беше рядка, много важна вкаменелост.
— Че найдеш ли руда, да се облажим малко и по назе?
— Няма — рекох. — Тук руда няма да има. Тук някога е било море. Утаили са се само варовици.
Онзи се усмихна и бутна каскета си напред, над челото.
— Кога че да е било море, викаш?
— Преди сто и двайсет милиона години. Той се засмя с глас. Рече:
— Верно, че колко по-учен става човек, толко по-мачно му се разбира.
Подхвърлих фосила в ръката си и му показах отблизо.
— Виж. Това е било мида.
— Е, па може.
— Не — може, а е. Виж я. Мида.
— Вида, я. Вида.
Той се загледа нагоре и посочи нататък с гегата си.
— На връо има халка. Ти виде ли я?
— Не.
— Голема халка.
— Е?
— Па там требе да са връзвале параходите.
Гледах го с отворена уста. Мълчах като вкаменената мида в ръката ми. Тогава той се изсмя гръмко, завъртя гегата над главата си и като я хвърли към овцете, цветисто изпсува.
Тъй и не разбрах никога кого изпсува моят събеседник тогава: овцете, мяроците отпреди сто и двайсет милиона години или всички нас, които по книгите и под микроскопа, и в дъжда и под жежкото слънце търсим трудния път към реалната цивилизация.
Но и до ден днешен — когато ще излагам някоя нова теория — първо се оглеждам много внимателно с каква и пред каква вкаменелост ще я докажа.
НОВОТО ПАЛТО
Дядо Атанас умираше. Децата му бяха пристигнали отдалеч — сега седяха около одъра. Те бяха възрастни, сами си имаха деца, добри професии, жилища и автомобили.
