огромна.
Същия ден посадих пръчките. И сега си спомням как им говорех като на деца и как накрая, когато всичко беше готово и ги полях, вдигнах пръст към небето:
— Тази вода да ми я върнете като вино. Ще пия вино от вас! С Гогича ще го пием.
Три години, по триста пъти в годината минавах край тези пръчки. Пъпките пролет, които полека се превръщат в крехки пеперудки. Зелените ластари лете. Кафявата шума, която декемврийският вятър отнася. И пак, и пак. Все радост в окото и в душата ми е било — хиляди пъти. И доказахме отново — пръчките и аз — че работата с формулата „Бучни пръчка, пий вино“ наистина не е толкова проста.
А когато най-сетне гроздаците се наляха и узряха, аз ги смачках в отделен съд, само тях. Наглеждах това вино. Навеждах му ухо и дълго слушах как кипи.
И даде бог — би казал дядо ми, да седнем с моя приятел на същата маса, в същото кафене. И аз да извадя шишето, за да налея по една чаша на всеки — от моето вино, собственото, сорт „Гогич“.
„Вино като вино“ — казваха гримасите на другите, които го опитваха. Или: „Добро е, но не е нещо особено.“
И само ние с Гогича се гледахме досущ като деца (сборът от годините на двама ни е над сто и десет) и не преставахме да се усмихваме щастливо.
— Те не разбират нищо — каза ми той тихо.
— Знам — намигнах му аз.
И продължихме мълком да плуваме из онази друга, приятелю, друга — невидима и крехка, невероятно издръжлива чаша, в която всъщност всички живеем и която се нарича човешка мечта и надежда.
И как може някой да мисли, че има на света буци злато или пък вино, които да опияняват повече от нея?
КАФЕТО ИЗСТИВА, МАДАМ
Първият път, когато ученикът срещна това създание, той спря на тротоара и остана насреща му с отворена уста.
То едва забележимо се усмихна и — както можеше, да се очаква — отмина.
Той го сънува. Съчинява си диалози. Хвърли се да чете поезия. Когато мислеше за него, леглото му ставаше тясно и таванът му ставаше тесен — ставаше и хукваше отново навън.
Вторият път срещата се случи в театъра — създанието седеше през три реда напред, два стола отдясно. Ученикът нищо не видя от спектакъла. Но изучи до болка и завинаги всяка чупчица от разкошните коси на създанието.
Момчето си развали успеха. Скара се с приятелите си. Стана сприхаво и веднъж го видяха да блее на една маса в кварталната кръчма и да пие сам, подобно човек извън талвега на живота.
Десетият път, когато се срещнаха на улицата, момчето вдигна неопределено ръка във въздуха и успя да каже:
— Извинете…
Създанието го погледна за секунда в очите, но лицето му не се промени и токчетата му го отнесоха по безпощадния път.
На другия ден момчето отиде войник.
Няколко години по-късно, на същата улица и почти точно на същото място те се срещнаха отново. Разбира се, никой не беше забравил другия. Студентът скръсти ръце пред гърдите си и се усмихна слабо. Създанието спря и също се усмихна. Каза:
— Добър ден. Все имам чувството, че искате да ми кажете нещо.
— О, много неща бяха, мадам.
— Може би… да изпием по едно кафе заедно? Студентът се засмя:
— Представям си на какво прилича.
— Кое?
— Кафето.
— Защо?
— Колко е изстинало оттогава, кафето. Това си представям.
— Не ви разбирам.
— Знам. Виж това не се е променило. Затуй сега ще ви обясня съвсем точно.
Той спокойно хвана ръката й, целуна я вежливо и каза с плътния си глас:
— Слушайте, мадам. Сбогом. Аз толкова дълго ви сънувах, че вие вече напълно ми омръзнахте.
ЗАЩИТНИКЪТ
На Анжел Вагенщайн
Човекът беше около петдесетгодишен, висок, облечен приятно старомодно. В потока от якета, джинси и маратонки той се открояваше, а и чертите на лицето му бяха от онези, които се помнят: изразяваха едновременно строгост и доброта.
Чакахме на опашка в месарницата, имах време да го наблюдавам. Беше ми по-приятно, отколкото да следя движенията на продавача. Не че ме дразни сеченето на месото; продавачът поглеждаше кой е на реда и по неписания свой списък от приятели и познати „разпределяше“ качеството на своята стока.
Той стигна върха на своето могъщество, когато тропна пакет кокали на една бабка и заради нейния деликатен протест направо я наруга. Тя все пак отказа да вземе кокалите и си излезе — след като бе чакала толкова време.
Човекът, когото наблюдавах, леко прибледня, покашля се и каза на продавача:
— Другарю, не сте прав.
— Моля?! — рече продавачът със сатъра в ръка, с вид на човек, който не е чул добре.
— Не сте прав, това ви казах. Ще давате на хората каквото те искат. Те са клиентите ви и имат това право.
Продавачът се облегна на сатъра, сви вежди и рече:
— Ти… мене на занаят ли ще ме учиш бе?
— Да — каза човекът. — Тази стока е предназначена за нас. И магазинът не е ваш собствен, а на всички ни. Вашата работа е да разпределяте стоката правилно. Справедливо, искам да кажа.
— Че ела ти да я разпределяш, като много знаеш.
— Не, моята работа е друга.
Продавачът все тъй стоеше и изглеждаше много учуден. Той обходи с поглед няколко лица отвъд тезгяха и с още по-артистична гримаса изрази учудването си.
— Човекът е прав — обади се някой, като имаше предвид защитника на клиентите.
— Разбира се, че е прав — обади се друг. — Не може на едни най-крехкото, а на други — кокалите.
Продавачът не помръдваше. Все в същата поза, с отворена уста, слушаше и гледаше. Като човек, който си прави извънредно важни изводи за досиетата на всекиго поотделно. Като най-висш военачалник, който се колебае кой точно полк да хвърли в огъня на фаталната битка.
Още няколко гласа се обадиха в защита на защитника, но те бяха насочени тихо, към най-близкия съсед или просто към самите себе си. И тогава се чу високо:
— Хайде бе, стига сте се разправяли, човекът си знае работата!
„Човекът“ сега значеше „продавачът“, А този, който каза това, погледна през тезгяха и намигна.
— Все ще се намери някой да мърмори! — рече друг и погледна накриво защитника на клиентите.
— Има едни, дето никога не можеш угоди! — почти извика трети.
Продавачът скръсти ръце на гърдите си и видът му сега беше съвършено победоносен. Той бе виждал много народ тука — отвъд тезгяха. Той познаваше добре този народ. Отлично знаеше какво ще се случи и го чакаше търпеливо.
А то наистина се случи. Клиентите се разприказваха помежду си, всеки имаше своята си идея. И
