всичките тези собствени идеи — взети заедно — се насочиха към защитника. Той бе ядосал човека със сатъра в ръка. Това не беше добре.
И клиентите нападнаха своя защитник.
А той ги огледа с прибледнялото си лице и после излезе от магазина.
Дума не бяхме си разменили с този човек. И много време вече мина от тази нищо и никаква случка. И все не мога да забравя лицето му. То се е забило в паметта ми тъй, като че ли го помня още от детските си години.
Например от някой учебник по история на България.
ЖЕНА
Веднъж видях една жена на улица „Раковски“. Връщах се от училище, чантата ми беше претъпкана и лека. Жената се беше очертала в прозореца на стара бръшлянова къща като рисунка — решеше се пред огледало. Помня как спрях и останах зазяпан в жената. Помня как тя се обърна след миг и се зазяпа към мен.
Оттогава са минали повече от трийсет години. Десетината секунди на улица „Раковски“ и досега се повтарят в моите сънища — ето, аз спирам, тя се обръща…
Гледаме се.
Никога ли няма да я видя пак, наистина? Не сме ли се срещали, разговаряли, обичали, наскърбявали — без двамата да се познаем? Все тъй ли мълком ще я извиквам в съня си и ще я питам:
Къде си?
КОКИЧЕ
Веднъж видях едно кокиче — то беше подало свитата си камбанка уплашено: февруарският вятър край Радомир носеше сняг. Ветровете тогава носеха и мене — уплашено чаках моя април.
Колко ли хиляди кокичета съм видял, купил, набрал или отминал оттогава? Защо, когато се загледам в някое от тях — и даже само в думата „кокиче“,-аз неизменно си спомням онова? И неизменно ще го попитам:
Къде си?
Веднъж ловният излет, в който участвувах, завърши неуспешно за мен. Бяхме около трийсет човека и почти всеки имаше заек. Аз — не. Събрахме се при чешмата под село, да си тръгваме. На поляната, осеяна със заешки трупове, някои закусваха. Други седяха и пушеха. Пушките им бяха прибрани. Аз идвах последен и с останалите искрици надежда претърсвах всяка трънка.
На десетина крачки от чешмата, пред очите на всички, заекът изскочи в краката ми и хукна. Млад. подскрежен и красив, „Ззззт! Ззззт! Ззззт!“ — чух ноктите му по камъка. Стрелях и го изтървах. Прицелих се по-хубаво и повторих. Той само отскочи встрани и продължи. Гледах го дълго как заминава, как после превали хълма и изчезна.
Този заек ми трябваше много — кой ли пък обича неуспеха?
Но и неговият живот му трябваше страшно — кой не се опитва да оцелее?
Вече не зная колко заека съм видял, убил, изял и раздал през живота си. И все през паметта ми тича заекът от чешмата — радостен, ужасен и прекрасен. Ето го заека, още пет скока и прехвърля баира… Отдавна по него не стрелям. Понякога само ще му извикам: „Ех, бря-бря-аа!“ Или пък тихо ще го попитам:
Къде си?
ПЕСЕН
Веднъж едно шосе — тогава стара и груба настилка — беше се бялнало между зелените ниви пред мен. Отстрани имаше два реда орехи — кичести, стари — докъдето ти видят очите. Ливади и биволи. Синьо небе. Блестящите златни кубета на черквата под връх Шипка.
Не усетих как съм поел дъх и съм започнал да пея. Никога не ме е бивало за това. А пък и нямаше въобще такава написана песен. Звуците сега се раждаха от всичко наоколо — така се ражда малката лятна вихрушка, която прилича на самодива и сама си избира място за танца.
Толкова хубаво пях тогава — за пръв и единствен път през живота си. Опитвал съм, разбира се, да я повторя, но песента никога вече не излиза със същата хубост. Това не ми пречи да я обичам със същата сила. И да я питам, когато видя небето, балкана, нивята и малките летни вихрушки:
Къде си?
ЧОВЕК
Разбира се, че живея плътно с това, което е самият миг вътре в мен и наоколо. То е всичко. В него са бившите ми страхове, намерения и надежди. В него са и бъдещите ми спомени.
Но защо очакваното от мен става все по-важно, желано, напрегнато — всичко?
Защо и спомените ми стават все по-скъпи, красиви, значителни — всичко?
Къде съм?
ЗАЩО ПИША ЛИ?
Често се срещам или се разделям с хора, на които не мога да открия чувствата си. И как да ги открия, когато тези чувства няма да свършат нищо — те са само истински.
Отдавна се каня да направя някои неща, каквито все още не съм направил. Но как да ги правя, когато тези неща не носят никаква печалба — те са само добродетелни.
Ще умра, разбира се. И за раждането никой не ме пита. Не ме е страх повече, отколкото е възприето. Вече живях, зная какво ще загубя.
Но премълчаното и неосъщественото на всяка цена трябва да останат — те са посоката на децата ни.
Информация за текста
© 1989 Дончо Цончев
Източник: http://bezmonitor.com
Сканиране и разпознаване: Виктор, 2002
Публикация:
Дончо Цончев — ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ГЕОЛОГ
Първо издание
Редактор Христиана Василева
Художествен редактор Антон Радевски
Технически редактор Светла Петрова
Коректор Ива Динева
(Прочее, към нея трябва да се обърнем за думата, отбелязана със звездичка от мен. Виктор)
Тираж 25112
