— Законът за правото на разнообразен труд…
— Този закон е измислен за благото на Експеримента, а не да му вреди. Законът не може да предвиди всичко. Ние, изпълнителите на закона, трябва да мислим с главите си.
— Аз си представям изпълнението на закона по? иначе — сухо възрази Кенши. — Или поне във всеки случай тези въпроси трябва да ги решаваш не ти, а съдът.
— Съдът би го изпратил в блатата — каза Андрей. — А той има жена и малко дете.
— Дура лекс, сед лекс8 — отсече Кенши.
— Тази поговорка е измислена от бюрократите.
— Тази поговорка — авторитетно заяви Кенши — е измислена от хората, които са се стремели да запазят единни правилата за съвместен живот в пъстрата свободна човешка общност.
— Ето на, в пъстрата общност! — подхвана Андрей. — Единен закон за всички няма и не може да има. Няма единен закон за експлоататора и за експлоатирания. Виж, ако Уан беше отказал от директор да стане портиер…
— Не е твоя работа да тълкуваш закона — студено рече Кенши. — За тази работа има съд.
— Но нали съдът не познава и не може да познава Уан така, както го познавам аз!
Кенши поклати глава с презрителна усмивка.
— Боже мой, какви вещи специалисти си имаме в прокуратурата!
— Добре, добре — промърмори Андрей. — Можеш и статия да напишеш. Некадърен следовател освобождава престъпен портиер.
— Бих написал, но ми е жал за Уан. А за тебе, глупако, изобщо не ми пука.
— Та нали и аз правя всичко заради Уан! — рече Андрей.
— Но ти си следовател — възрази Кенши. — А аз не съм. Аз нямам нищо общо със законите.
— Знаеш ли какво — каза Андрей. — Я ме остави на мира за бога. И без това ми се вие свят.
Кенши вдигна очи и се усмихна.
— Да, виждам. И на челото ти е изписано. Хайка ли имаше?
— Не — каза Андрей. — Просто се спънах. — Той погледна часовника си. — Ще пием ли по още една?
— Благодаря, стига — каза Кенши, като се надигна. — Не мога да пия толкова много с всеки следовател. Пия само с тези, които ми дават информация.
— Майната ти тогава — каза Андрей. — Ей го на, дойде Чачуа. Иди го питай за „Падащите звезди“. Той е постигнал голе-еми успехи, днес се хвалеше… Само че имай предвид: той е много скромен и ще отрича, но ти не го оставяй на мира, пораздрусай го и ще получиш материал!
Кенши, размествайки столовете, тръгна към Чачуа, които унило бе свел глава над тънка пържолка, а Андрей, отмъстително усмихнат, бавно се насочи към изхода. Хубаво би било да остана и да погледам как Чачуа ще се развика след малко, помисли си той. Жалко, че нямам време… И тъй, господин Кацман, интересно ми е как вървят работите при вас! И да не ви дава господ, господин Кацман, пак да почнете да ме мотаете. Няма да допусна това, господин Кацман…
В стая тридесет и шеста беше включено цялото възможно осветление. Господин Кацман стоеше, подпрял се с рамо на разтворената огнеупорна каса, и разлистваше припряно някакво дело, като по навик си подръпваше брадавицата и, кой знае защо, се хилеше.
— Мътните да те вземат! — продума Андрей объркан. — Кой ти разреши? Как си позволяваш, дявол да го вземе!..
Изя го погледна с безизразни очи, ухили се още по-широко и каза:
— Никога не съм предполагал, че сте натрупали такъв куп материали за Червеното здание.
Андрей дръпна папката от ръцете му, с трясък захлопна желязната врата на касата, хвана го за рамото и го тласна към табуретката.
— Седнете, Кацман — Андрей едва се сдържаше. Всичко наоколо се замъгли пред очите му от ярост. — Написахте ли каквото трябваше?
— Виж какво — рече Изя. — Вие тук всички сте просто идиоти!.. Седите си сто и петдесет кретени и изобщо не можете да разберете…
Но Андрей вече не го гледаше. Той беше вперил поглед в листа с надписа „Показания на подследствения Й. Кацман…“. Там нямаше никакви показания. На листа се мъдреше рисунка с перо — мъжки полов орган в естествена големина.
— Мръсник — каза Андрей задъхано. — Гадина.
Той грабна телефонната слушалка и с треперещи пръсти набра номера.
— Фриц? Обажда се Воронин… — със свободната си ръка Андрей разкопча яката на ризата си. — Много ми трябваш. Моля те, ела веднага при мен.
— Какво има? — недоволно попита Гайгер. — Тъкмо се канех вече да си ходя в къщи.
— Много те моля! — Андрей повиши глас. — Ела при мен.
Той затвори телефона и погледна към Изя. Установи, че не може да го гледа, и се вторачи някъде зад него. Изя, седнал на табуретката, кълколеше и се хилеше, потриваше ръце и непрекъснато ломотеше, дрънкаше нещо с отвратително самодоволна безцеремонност, нещо за Червеното здание, за съвестта, за глупаците свидетели — Андрей нито слушаше, нито чуваше. Решението, което бе взел, го изпълваше със страх, но и с някаква дяволска радост. Всяка фибра на тялото му потрепваше от възбуда, той очакваше и вече нямаше търпение да дочака кога най-сетне ще се отвори вратата, кога мрачният зъл Фриц ще прекрачи прага и това отвратително самодоволно лице ще се измени и ще се изкриви от ужас и позорен страх… Особено ако Фриц се появи с Румер. Само видът на Румер ще бъде достатъчен, неговата зверска космата мутра със сплескан нос. Андрей изведнъж почувствува, че по гърба го полазват тръпки. Целият беше плувнал в пот. В края на краищата все още можеше да промени решението си. Все още можеше да каже: „Всичко е наред, Фриц, нещата се оправиха, извинявай за безпокойството…“
Вратата се отвори широко и в стаята влезе намръщеният и недоволен Фриц Гайгер.
— Е, какво има? — осведоми се той и в същия миг съзря Кацман. — А, здрасти! — каза той и се усмихна. — Какво сте си наумили да правите посред нощите? Време е да спим, скоро ще съмне…
— Слушай, Фриц! — радостно изкрещя Изя. — Я поне ти обясни на този дръвник! Нали ти си тука голямо началство…
— Подследственият да млъкне! — изрева Андрей, като тресна с юмрук по бюрото.
Изя млъкна, а Фриц мигновено се стегна и вече го погледна някак по друг начин.
— Тази гадина се подиграва със следствието — процеди през зъби разтрепераният Андрей, като се стараеше да се успокои. — Този мръсник отказва да си признае. Вземи го, Фриц, и нека каже всичко, което го питат.
Прозрачните арийски очи на Фриц се разшириха.
— А какво го питат? — делово и радостно се осведоми той.
— Това не е важно — отговори Андрей. — Дай му лист и той сам ще си напише всичко. И нека каже какво е имало в папката.
— Ясно — каза Фриц и се обърна към Изя.
Изя все още не разбираше какво го чака. Или не вярваше. Той бавно потриваше ръце и плахо се хилеше.
— Е, хайде, еврейче мое, да вървим, а? — нежно го подкани Фриц. Цялата му мрачност и навъсеност изчезнаха като с магическа пръчка. — Размърдай се, драги мой!
Изя продължаваше да се бави и тогава Фриц го хвана за яката, обърна го и го тикна към изхода. Изя загуби равновесие и се хвана за касата на вратата. Лицето му побеля като платно. Той разбра.
— Момчета — примоли се Изя сподавено. — Момчета, почакайте…
— Ако има нещо, ние ще бъдем в мазето — с кадифен глас изтананика Фриц, усмихна се на Андрей и изхвърли Изя в коридора.
Край. С чувството, че му се гади и го пронизват ледени тръпки, Андрей се разходи из кабинета, като гасеше излишното осветление. Това е. Той седна зад бюрото и известно време седя, оборил глава в шепите си. Беше плувнал в пот, сякаш всеки миг щеше да започне да го тресе. Ушите му бучаха и сред този тътен непрекъснато долавяше беззвучния, но оглушителен, тъжен, отчаян и сподавен глас на Изя: „Момчета, почакайте… Момчета, почакайте…“ И освен това ехтеше тържествена гръмогласна музика, чуваха се тропот
