и тътрузене на крака по паркета, дрънкане на чинии и неясно фъфлене: „… чаша кюхасо и а-ня-няс!..“. Той свали длани от лицето си и безсмислено се загледа в изображението на мъжкия член. После взе листа и го накъса на дълги, тесни ивици, омеси на топка книжната кайма, изхвърли я в кошчето за боклук и отново скри лицето си в шепите. Край. Сега трябва да чака. Да прояви търпение и да чака. Тогава всичко ще има оправдание. Виенето на свят ще изчезне и ще може да въздъхне с облекчение.
— Да, Андрей, понякога се налага човек да прибегне и до това — дочу той познатия спокоен глас.
От табуретката, където до преди няколко минути седеше Изя, сега, кръстосал крак връз крак и преплел тънките си бели пръсти на коляното, към Андрей гледаше тъжен и посърнал Наставника. Той кротко кимаше с глава, а ъгълчетата на устата му изглеждаха печално отпуснати.
— В името на Експеримента ли? — дрезгаво попита Андрей.
— И в името на Експеримента — каза Наставника. — Но преди всичко в името на самия себе си. Околни пътища няма. Трябваше да минеш и през това. Та нали не са ни нужни какви да е хора. Нужни са ни особен тип хора.
— Какви?
— Виж това и ние не знаем — рече Наставника и в гласа му се прокрадна съжаление. — Знаем само какви хора не са ни нужни.
— Такива като Кацман ли?
Наставника само с очи каза „да“.
— А такива като Румер?
Наставника се усмихна.
— Такива като Румер не са хора. Те са просто живи сечива, Андрей. Такива като Румер трябва да се използват в името и за благото на такива като Уан и чичо Юра… разбираш ли?
— Да. И аз така мисля. И друг път няма, нали така?
— Така е. Околни пътища няма.
— А Червеното здание?
— Без него също не може. Ако го няма, всеки би могъл, без да забележи, да стане като Румер. Нима още не си почувствувал, че Червеното здание е нужно? Нима сега си такъв, какъвто беше вчера?
— Кацман казва, че Червеното здание е бълнуване на неспокойната съвест.
— Какво пък, Кацман е умен. Надявам се, че няма да го отречеш.
— Разбира се — каза Андрей. — Именно затова е опасен.
И Наставника пак изрази съгласие с очи — „да“.
— Боже мой — тъжно рече Андрей. — Ако можеше все пак човек точно да знае каква е целта на Експеримента? Пък сега толкова лесно можеш да се объркаш, всичко е такава мешаница… Аз, Гайгер, Кенши… Понякога ми се струва, че разбирам кое е общото между нас, а някой път оставам с впечатление, че май сме в безизходица, всичко ми изглежда абсурдно… Та нали Гайгер е бивш фашист, той и сега… Случва се той и сега да ми е много неприятен — не като човек, а именно като тип, като… Или Кенши. Той пък е нещо като социалдемократ, пацифист някакъв, толстоист… Не, не разбирам.
— Експериментът си е Експеримент — каза Наставника. — От теб се изисква не да разбираш, а нещо съвсем друго.
— Какво!?
— Ако знаехме…
— Но нали всичко това е в името на мнозинството? — попита Андрей почти отчаян.
— Естествено — каза Наставника. — В името на невежото, потиснатото, невинното и безпросветно мнозинство…
— Което трябва да се вдигне — подхвана Андрей, — да се просвети, да се направи стопанин на земята! Да-да, това го разбирам. В името на това човек може да направи много… — Той млъкна, мъчително събирайки разпилените си мисли. — А отгоре на това и този Антиград — плахо попита Андрей. — Той нали е много опасен?
— Много — каза Наставника.
— В такъв случай, дори и да не съм съвсем сигурен по отношение на Кацман, все пак съм постъпил правилно. Ние нямаме право да рискуваме.
— Безусловно! — каза Наставника. Той се усмихваше. Той беше доволен от Андрей. Андрей чувствуваше това. — Не греши само този, който нищо не прави. Не грешките са опасни — опасна е пасивността, лъжливата чистоплътност е опасна, привързаността към старозаветните заповеди! Докъде могат да доведат старозаветните заповеди? Само до стария свят.
— Да! — развълнувано рече Андрей. — Това много добре го разбирам. Всички сме длъжни тъкмо за това да се борим. Какво представлява личността? Обществена единица! Сама по себе си една голяма нула. Не за единиците трябва да става дума, а за общественото благо. В името на общественото благо сме длъжни да поемем всякакъв товар върху старозаветната си съвест, да нарушим всички писани и неписани закони. Ние имаме един закон: общественото благо.
Наставника стана.
— Ти израстваш и възмъжаваш, Андрей — каза той почти тържествено. — Бавно, но възмъжаваш!
Наставника вдигна ръка за поздрав, безшумно прекоси стаята и изчезна зад вратата.
Известно време Андрей поседя, без да мисли, отпуснат на стола, само пушеше и гледаше как синкавият дим бавно се вие около голата жълта лампа на тавана. Усети, че се усмихва. Вече не чувствуваше умората, отлетя и сънливостта му, дето го мъчеше от вчера. Обзе го желание да действува, да работи, мярна му се досадната мисъл, че все пак ще се наложи да поспи няколко часа, та да не ходи после цял ден кисел.
Припряно приближи телефона до себе си, вдигна слушалката и тутакси си спомни, че в мазето няма телефон. Стана, заключи огнеупорната каса, провери дали са заключени чекмеджетата на бюрото и излезе в коридора.
Коридорът беше пуст и дежурният полицай клюмаше зад бюрото си.
— Спите на пост! — укори го Андрей, минавайки покрай него.
Както винаги по това време — няколко минути преди да включат слънцето, — в сградата цареше кънтяща тишина. Сънената чистачка лениво движеше по циментовия под влажния си парцал. Прозорците по коридорите бяха разтворени и вонящите изпарения на стотици човешки тела се разсейваха и изпълзяваха в тъмнината, прогонвани от студения утринен въздух.
Андрей изтрополи по хлъзгавата метална стълба надолу към мазето, с небрежен жест накара готовия да скочи охраняващ да остане на мястото си и отвори ниската желязна врата.
Фриц Гайгер, без куртка, по риза със запретнати ръкави, подсвирквайки някакъв полупознат марш, стоеше до ръждясалия умивалник и търкаше косматите си костеливи ръце с одеколон. Фриц беше сам в стаята.
— А, ти ли си — каза той. — Чудесно. Тъкмо се канех да се качвам при теб. Дай една цигара, че моите свършиха.
Андрей му подаде пакета. Фриц измъкна една цигара, поомачка я, пъхна я в устата си и, усмихнат, взе да гледа Андрей.
— Е? — не издържа Андрей.
— Какво е? — Фриц запали цигарата и с наслада си дръпна. — Не си улучил, това е. Той не е никакъв шпионин, дори и помен няма от такова нещо.
— Че как така? — продума Андрей, замрял от изненада. — А папката?
Фриц се изсмя шумно, прехвърли цигарата в ъгъла на голямата си уста и изсипа в широката си длан нова порция одеколон.
— Нашето еврейче се оказа изключителен женкар — рече той назидателно. — В папката му имало любовни писма. Връщал се от някаква жена — сдърпали се и си прибрал писмата. А пък той, да знаеш, толкова се страхува от неговата вдовица, че чак се подмокря, и, сам разбираш, понеже не е глупав, в първия удобен момент се постарал да се отърве от тази папчица. Казва, че я хвърлил по пътя през решетката в някакъв канал… Много жалко! — продължи Фриц още по-назидателно. — Тази папчица,
