павианите, а после сме ние, а след това ще дойде и вашият ред, нали така?…
Наставника не му отговори. Най-страшното беше, че Наставника не обели нито дума по този въпрос. Андрей чакаше ли, чакаше, но Наставника продължи мълчаливо да кръстосва вестибюла, като безцелно местеше креслата от едно място на друго, бършеше с ръка прахта от масичките и дори не поглеждаше към Андрей.
Някой потропа на вратата — първо с юмрук, а после започна да я рита. Андрей отвори, на прага стоеше Селма.
— Остави ме там, без да ти мигне окото! — възмутено каза тя. — Едвам се промъкнах през навалицата!
Андрей стеснително се огледа. Наставника беше изчезнал.
— Извинявай — рече той. — Не можех да се занимавам с теб.
Трудно му беше да говори. Мъчеше се да сподави ужаса от самотата и чувството за беззащитност. Тон тръшна силно вратата и побърза отново да я залости…
ТРЕТА ТРЕТА
В редакцията нямаше никой. Явно сътрудниците се бяха разбягали, щом бе започнала стрелбата около кметството. Андрей обикаляше по стаите, равнодушно оглеждаше разхвърляните книжа, обърнатите столове, мръсните съдове с остатъци от сандвичи и чашите с утайка от кафе. Някъде из дебрите на редакцията ставаше нещо странно — оттам се чуваше гръмка, бодра музика. Селма го следваше, като го държеше за ръкава. Тя постоянно му натякваше нещо, заяждаше се, но той изобщо не я слушаше. „Защо ли се домъкнах тука — мислеше си Андрей. — Всички до един са духнали и правилно са постъпили, то и аз можех да си седя в къщи, изтегнат на леглото, да си милвам нещастния хълбок, да дремя и да не ми пука за нищо…“
Той влезе в отдел „Градска хроника“ и видя Изя.
Отначало не разбра, че е Изя. Зад крайното бюро в ъгъла, наведен над разтвореното течение от подшити броеве на вестника, стоеше, небрежно подпрял се на широко разтворените си лапи, остриган външен човек с подозрителна сива, размъкната хламида и едва след миг, когато този човек по твърде познат начин се ухили и с познат до болка жест взе да пощипва брадавицата на врата си, Андрей разбра, че пред него е Изя.
Известно време Андрей стоя на вратата, загледан в него. Изя не го усети, когато влезе, изобщо той не чуваше и не забелязваше нищо — той четеше, а освен това точно над главата му от провесения високоговорител се разнасяха оглушителните акорди на триумфален марш. После Селма нададе страшен писък: „Та това е Изя!“, и като избута Андрей, хукна към него.
Изя рязко вдигна глава, ухили се още по-широко и разтвори ръце:
— Аха! — радостно изкрещя той; — Появихте се!..
Докато те със Селма се прегръщаха, докато той звучно и ненаситно я целуваше по бузите и в устата, докато Селма възхитено пищеше нещо неразбираемо и рошеше уродливо остриганите му кости, Андрей се приближи към тях, потискайки обзелото го мъчително неудобство. Беше почти забранил острото чувство за вина, болезненото усещане, че е предател, което едва не го подкоси оная сутрин в мазето, през миналата година, но сега то отново го прониза, и той се поколеба няколко секунди, преди да се приближи и да протегне ръка. Беше готов да възприеме като нещо съвсем естествено, ако Изя не забележи подадената му ръка и дори ако подметне нещо презрително, и убийствено — той самият сигурно би постъпил точно така. Но като се освободи от обятията на Селма, Изя сграбчи ръката му, стисна я горещо, и с неприкрит интерес попита:
— Къде са те разкрасили така?
— Биха ме — кратко отвърна Андрей. Изя го смая. Изгаряше от желание да му разкаже много неща, но само го попита: — А ти пък откъде се взе тука?
Вместо отговор Изя прелисти няколко страници от подшитото течение и, ръкомахайки, пламенно зачете:
— „… С никакви разумни доводи не може да се обясни яростта, с която правителствената преса хули партията «Радикално възраждане». Но ако си припомним, че тъкмо ервистите — тази млада и още неукрепнала организация, — тъкмо те най-безкомпромисно се изказваха срещу всеки случай на корупция…“
— Остави това — намръщен каза Андрей, но Изя повиши глас:
— „… на беззаконие, административна глупост и безпомощност; ако си спомним, че именно ервистите възбудиха «делото на вдовицата Батон»; ако си спомним, че ервистите първи предупредиха правителството колко безперспективен е блатният данък…“ Белински! Писарев! Плеханов! Ти ли си го писал това или твоите идиоти?
— Добре де, добре… — каза Андрей, вече леко раздразнен, и се опита да измъкне вестниците от ръцете на Изя.
— Не, чакай малко! — крещеше Изя, заплашваше с пръст и ги дърпаше към себе си. — Ето тук има още един бисер!.. Къде беше? А, ето го. „В нашия град има безброй честни хора както във всеки град, населен с труженици. Обаче, ако става дума за политически групировки, само Фридрих Гайгер, единствен, може сега да претендира за високо звание…“
— Стига! — изрева Андрей, но Изя успя да изтръгне от ръцете му вестниците, скри се зад сияещата от радост Селма и като съскаше и пръскаше слюнки на всички страни, продължи оттам:
— „… Няма да говорим за речите, ще говорим за делата! Фридрих Гайгер се отказа от поста министър на информацията; Фридрих Гайгер гласува против закона, предоставящ големи привилегии на заслужилите дейци от прокуратурата; Фридрих Гайгер беше единственият виден деец, противопоставил се на създаването на редовна армия, в която му се предлагаше висока длъжност…“ — Изя запрати вестниците под бюрото и избърса ръцете си. — Ти винаги си бил същински овен в политиката! Ама през последните месеци просто катастрофално си оглупял. Хубаво са ти натрили мутрата, тъй ти се пада! Окото ти поне здраво ли е?
— Здраво е — бавно каза Андрей. Той едва сега забеляза, че Изя някак непохватно движи лявата си ръка и три от пръстите на тази ръка изобщо не се свиват.
— Абе изключи го това, дяволите да го вземат! — изрева Кенши, появявайки се на вратата. — А, Андрей, ти вече си тука… Чудесно. Здравей, Селма — той стремително прекоси стаята и изтръгна щепсела на високоговорителя от контакта.
— Защо го спря? — развика се Изя. — Искам да слушам речите на новите вождове! Нека да гърмят бойните маршове!..
Кенши само го изгледа гневно.
— Андрей, ела да ти разкажа какво сме направили — рече той. — И трябва да помислим какво ще правим по-нататък.
Лицето и ръцете му бяха целите в сажди. Той тръгна по коридора и Андрей го последва. Едва сега усети, че в помещенията здравата миришеше на изгоряла хартия. Изя и Селма вървяха след тях.
— Пълна амнистия! — съскайки и пръскайки слюнки, разпалено разказваше Изя. — Великият вожд разтвори вратите на тъмниците! Иска да освободи място за други затворници… — Той се затюхка театрално. — Всички криминални престъпници до един ги пуснаха, а аз, както знаете, нали съм криминален! Освободиха дори и тия с доживотните присъди…
— Отслабнал си — вайкаше се Селма. — Я как ти висят дрехите и един такъв проскубан ми изглеждаш…
— Че то накрая — цели три дни — ни да плюскаме ни даваха, ни да се мием…
— Сигурно си много гладен, а?
— Ами, никак даже, тука се натъпках здравата…
Влязоха в кабинета на Андрей. Вътре беше горещо като в пещ. Слънцето грееше право в прозорците, а огънят в камината знойно напичаше. Пред камината беше клекнала повлеканата секретарка — и тя
