омърляна колкото Кенши — и старателно подбутваше с ръжена купчината горяща хартия. Целият кабинет беше обсипан със сажди и черни вълма книжна пепел.
Щом видя Андрей, секретарката скочи и му се усмихна раболепно и уплашено. „Виж, не съм очаквал, че тя ще остане“ — помисли си Андрей. Той седна зад бюрото си и някак виновно, насила й кимна и също й се усмихна.
— … Списъците на всички специални кореспонденти, списъкът с имената и адресите на членовете на редколегията — делово изброяваше Кенши. — Оригиналите на всички политически статии, оригиналите на седмичните обзори…
— Статиите на Дюпен трябва да изгорим — каза Андрей. — Той според мен беше главният антиервист при нас…
— Вече ги изгорихме — нетърпеливо рече Кенши. — И на Дюпен, и за всеки случай и на Филимоноз…
— Какво сте се разтичали като луди? — весело каза Изя. — Че нали вас сега на ръце ще ви носят!
— То не се знае — мрачно отвърна Андрей.
— Виж го ти него — „не се знаело“! Искаш ли да се хванем на бас? За сто камбички по носа!
— Чакай малко, Изя! — каза Кенши. — За бога, поне за десетина минути си затвори устата!.. Цялата ни кореспонденция с управата на кметството унищожих, а кореспонденцията ни с Гайгер засега оставих…
— Протоколите от редколегията! — сети се Андрей. — За миналия месец…
Той трескаво взе да рови в долното чекмедже на бюрото си, намери папката и я подаде на Кенши. Лицето на Кенши се изкриви, той прелисти няколко страници и, поклащайки глава, рече:
— Да-а-а… Тези ги забравих… А тука е изказването на Дюпен… — Той отиде до камината и запокити папката в огъня. — Разбъркайте го, разбъркайте го! — ядосан нареди Кенши на секретарката, която слушаше началството със зяпнала уста.
На вратата се появи, потен и много възбуден, завеждащият отдела „Писма на читатели“. Носеше камара от някакви папки, които беше подпрял с брадичката си.
— Ето… — изпъшка той, като стовари с трясък купчината до камината. — Тук има някакви социологически анкети, дори не съм ги разгледал… Видях, че има имена, адреси… Боже мой, шефе, какво ви е?
— Здрасти, Дани — каза Андрей. — Благодаря ви, че сте останали.
— Окото ви здраво ли е? — попита Дани, избърсвайки потта от челото си.
— Здраво е, здраво е… — успокои го Изя. — Ама вие унищожавате не това, което трябва — заяви той. — Че нали вас никой няма да ви пипне с пръст: вие сте леко жълто опозиционно либерално вестниче. Просто ще престанете да бъдете опозиционно и либерално…
— Изя — каза Кенши. — За последен път те моля: престани да плещиш глупости, иначе ще те изгоня навън.
— Никакви глупости не плещя! — с досада рече Изя. — Остави ме да се доизкажа! Писмата, писмата трябва да унищожите! Та на вас сигурно са ви писали и умни хора…
Кенши се втренчи в него.
— По дяволите!.. — процеди той през зъби и изскочи от кабинета. Дани хукна след него, като в движение бършеше лицето и врата си.
— Нищо не разбирате! — каза Изя. — Вие всички сте кретени. А опасността е надвиснала само над умните хора.
— Че сме кретени, кретени сме… — съгласи се Андрей. — Тук си прав.
— Аха! Поумняваш! — възкликна Изя, размахвайки осакатената си ръка. — Тъкмо сега ли намери. Това е опасно. Там е цялата трагедия. Сега мнозина ще поумнеят, ама няма да поумнеят достатъчно. Няма да имат време да осъзнаят, че тъкмо сега трябва да се преструват на глупаци…
Андрей вдигна очи към Селма. Тя гледаше Изя с възторг. И секретарката го зяпаше с възторг. А той стоеше разкрачен в затворническите си панталони, небръснат, мръсен, нахакан, с измъкната риза, на цепката на панталоните му липсваше едно копче — стоеше пред тях с цялото си величие, такъв, какъвто беше винаги, ни най-малко не беше се променил — и философствуваше, и поучаваше. Андрей се измъкна иззад бюрото и отиде до камината, клекна до секретарката, взе от нея ръжена и се захвана да рови и да обръща трудно горящите картонени папки.
— … Та затова — поучаваше ги Изя — не трябва да се унищожават наред писанията, в които някой ругае нашия вожд. И да се ругае може по различни начини. Трябва да се унищожава това, което е написано от умни хора!..
Кенши надникна в кабинета и извика:
— Вижте какво, някой да беше ни помогнал… Ей, момичета, вие какво се мотаете тук без работа, я тръгвайте с мен!
Секретарката бързо скочи и като оправяше в движение полата си, извъртяла се на една страна, изтича навън. Селма почака малко, сякаш се надяваше да я спрат, после тикна угарката си в пепелника и също излезе.
— … А вас никой няма да ви пипне с пръст! — продължаваше да философствува Изя, без нещо да вижда или да чува, като разгонен див петел. — Дори ще ви благодарят, ще ви подхвърлят хартия да си увеличите тиража, ще ви повишат заплатите и ще разширят щата… И чак след това, ако изведнъж ви скимне да се опъвате, ще ви спипат по бели гащи и вече непременно ще ви припомнят всичко — и вашия Дюпен, и вашия Филимонов, и всичките ви либерално-опозиционни измишльотини… Ама защо трябва да се опъвате, напротив!..
— Изя — рече Андрей, загледан в огъня. — Защо не ми каза тогава какво имаше в папката?
— А?… В каква папка?… Ах, в оная…
Изя някак отведнъж притихна, приближи се до камината и клекна до Андрей. Известно време и двамата мълчаха. Най-после Андрей продума:
— Разбира се, тогава бях магаре. Държах се като кръгъл глупак. Ама нали никога не съм бил интригант и клюкар. Трябваше тогава да го разбереш…
— Първо, не беше глупак — каза Изя. — Беше нещо по-лошо. Правеха те на глупак. С теб изобщо не можеше да се говори човешки. Знам, нали и аз дълго време бях такъв… И после какво общо имат тука клюките? Съгласи се, че тия работи обикновените граждани няма защо да ги знаят. Иначе всичко може да отиде по дяволите, да му се не види макар…
— Какво? — объркано рече Андрей. — Заради твоите любовни писъмца ли?
— Какви любовни писъмца?
Известно време и двамата изумени се гледаха един друг в очите. После Изя се ухили до уши:
— Боже мой, ами да, разбира се… От къде на къде ми хрумна, че той ти е разказал всичко? Че защо трябваше да ти го разказва? Та нали той е нашият орел, нашият вожд! Който владее информацията, той владее света — това той добре го е усвоил от мене!..
— Нищо не разбирам — промърмори Андрей почти отчаяно. Чувствуваше, че сега ще научи още някоя гадост за тази и без това гадна история. — За какво говориш? Кой е той? Гайгер ли?
— Гайгер, Гайгер — кимна Изя. — Нашият велик Фриц… Значи любовни писъмца имало в папката, а? Или може би компрометиращи ме снимки? Ревнивата вдовица и женкарят Кацман… Точно така, и такъв протокол им подписах…
Изя, пъшкайки, се надигна и започна да се разхожда из кабинета, като потриваше ръце и се подхилваше.
— Да — рече Андрей. — Точно това ми каза. За ревнивата вдовица. Значи ме е излъгал.
— Ами да, разбира се, а ти какво си помисли?
— Повярвах — кратко отвърна Андрей. Той стисна зъби и взе ожесточено да ръчка огъня с ръжена. — А какво имаше там всъщност?
Изя мълчеше. Андрей се огледа. Изя стоеше, потривайки бавно ръце, и го гледаше със застинала усмивка и с изцъклени очи.
— Интересна работа… — рече той колебливо. — Може пък просто да е забравил? Всъщност не
