— Ръчкайте го, ръчкайте го, шефе — каза той. — По-живо! Я ми дайте ръжена…
— Според мен, който днес офейка от града, просто е страхливец — предизвикателно рече Селма.
— Сега честните хора се броят на пръсти — подхвана Кенши. — Ако ние се махнем, кой ще остане? Или може би ще наредиш да предадем вестника на такива като Дюпен?
— Ти ще останеш — уморено рече Андрей. — Ето на, можеш да вземеш Селма във вестника… или Изя…
— Но ти се познаваш добре с Гайгер — прекъсна го Кенши. — Би могъл да използваш влиянието си…
— Нямам никакво влияние върху него — каза Андрей. — А дори и да имам, не искам да го използвам. Не ме бива за тия работи и не ги понасям.
И отново всички млъкнаха, само огънят бумтеше в камината.
— Поне да бяха дошли по-скоро, че то… — промърмори Дани, хвърляйки в огъня последната купчинка писма. — Така ми се пие нещо, а тук няма нищо за пиене…
— Толкова бързо няма да пристигнат — веднага възрази Изя. — Те отначало ще се обадят по телефона! — Той хвърли в камината писмото, което четеше, и взе да се разхожда из кабинета. — Вие, Дани, не ги знаете и не ги разбирате тия работи. Това е ритуал! Процедурата е разработена в три страни, изпипана е до съвършенство, проверена е… Момичета, няма ли тук нещо за ядене — неочаквано попита той.
Мършавата Амалия моментално скочи, изписука: „Ей сега, ей сега!..“, и изчезна в приемната.
— Между другото къде е цензорът? — ни в клин, ни в ръкав си спомни Андрей.
— Той много искаше да остане — каза Дани, — но господин Убуката го изхвърли. Този цензор ужасно крещеше. „Къде да отида сега? — викаше той. — Вие ме убивате!“ Наложи се дори да залостим вратата, за да не влезе отново. Отначало блъскаше вратата с цялото си тяло, а после се отчая и си отиде… Слушайте, аз все пак ще отворя прозореца. Изнемогвам от жега…
Секретарката се върна и със стеснителна усмивка върху бледите си, никога не виждали червило, устни връчи на Изя целофанов плик с някакви банички.
— М-м! — викна Изя и веднага започна да мляска.
— Ребрата болят ли те? — тихичко прошепна Селма на ухото на Андрей.
— Не — кратко отвърна Андрей, изправи се и като я отстрани, отиде към бюрото. И в този момент иззвъня телефонът. Всички извърнаха глави и се втренчиха в белия апарат. Телефонът продължаваше да звъни.
— Хайде, Андрей! — нетърпеливо рече Кенши.
Андрей вдигна слушалката.
— Да.
— Редакцията на „Градски вестник“ ли е? — делово попита някой.
— Да — каза Андрей.
— Господни Воронин, моля.
— Аз съм.
Отсреща се чу тежко дишане, после връзката се прекъсна.
С разтуптяно сърце Андрей внимателно остави слушалката.
— Те бяха — каза той.
Изя, примлясвайки, изрече нещо неразбрано, като ожесточено кимаше с глава. Андрей седна. Всички го гледаха — напрегнато усмихващият се Дани, навъсеният и разрошен Кенши, жалката изплашена Амалия и пребледнялата, стегнала се Селма. И Изя го гледаше, предъвквайкн и хилейки се, като бършеше омазнените си пръсти в полите на куртката си.
— Какво сте ме зяпнали? — ядосано попита Андрей. — Я се пръждосвайте всички оттука.
Никой не се помръдна от мястото си.
— Защо се ядосваш толкова? — попита Изя, оглеждайки последната баничка. — Всичко ще мине мирно и тихо, както казва чичо Юра. Мирно и тихо, честно и почтено… Само че не трябва да правите резки движения. Все едно, че стоите пред кобра…
Отвън се чу боботене на автомобилен двигател, изскърцаха спирачки, нечий глас изкомандува рязко: „Кайзе, Зеличенко, след мен! Мирович остава тук, пред входа!..“, и някой заблъска с юмрук по вратата.
— Ще отида да отворя — каза Дани, а Кенши подскочи към камината и взе с всички сили да разравя димящото пепелище. Пепелта се разлетя из цялата стая. Дани излезе.
— Не правете резки движения! — викна Изя подире му.
Вратата долу се разтресе и стъклата жално издрънчаха. Андрей се изправи, сложи ръце на гърба си, стисна ги здраво и застана в средата на стаята. Усети, че пак му прималява както по-рано — виеше му се свят и краката му се подкосяваха. Блъскането и трясъците долу сгряха, чуха се недоволни гласове, а после множество крака строполиха по празните коридори. „Сякаш са цял батальон“ — мина му през ума. Андрей заотстъпва и се подпря на бюрото. Усети неприятно треперене в коленете… „Няма де позволя да ме бият — отчаяно си помисли той. — Нека по-добре да ме убият. Пистолета го оставих в къщи… Напразно не го взех… А може пък да е за добро?…“
Право насреща му решително прекрачи прага нисък, пълен човек с хубаво палто с бели ленти на ръкавите и огромна барета с някаква значка. На краката му блестяха великолепно излъскани ботуши, а палтото беше леко и много грозно пристегнато с широк колан, отляво на който тежко бе провиснал чисто нов жълт кобур. След него нахълтаха още някакви хора, но Андрей не ги виждаше. Той като омагьосан се бе втренчил в подпухналото бледо лице с неопределени разплути черти и малките възпалени очички. „Дали пък няма конюнктивит — мярна се някъде в дъното на съзнанието му. — И така е избръснат, та чак блести като лакиран…“
Човекът с баретата бързо огледа стаята и погледът му се спря върху Андрей.
— Господин Воронин? — изви се във въпросителна интонация високият му рязък глас.
— Аз съм — с мъка процеди Андрей, вкопчил се с две ръце за края на бюрото зад гърба си.
— Главният редактор на „Градски вестник“?
— Да.
Човекът с баретата сръчно, но небрежно козирува с два пръста.
— Господин Воронин, имам честта — наду се той като пуяк — да ви връча лично послание от президента Фридрих Гайгер!
Човекът с баретата явно възнамеряваше с ловко движение да измъкне от пазвата си личното послание, но нещо вътре се закачи и му се наложи доста дълго да се рови в дебрите на палтото си, леко изкривен на една страна и с гримаса, сякаш го хапеха някакви насекоми. Андрей го гледаше с вид на обречен и нищо не разбираше — всичко беше някак по-различно от представите му. Очакваше нещо друго. „А може пък да ни се размине“ — мярна се в главата му, но той веднага суеверно пропъди тази мисъл.
Най-сетне посланието беше измъкнато и човекът с баретата го подаде на Андрей с недоволен и малко обиден вид. Андрей взе шумолящия запечатан плик. Беше обикновен пощенски плик — дълъг, светлосин, със стилизирано изображение на сърце, украсено с птичи крила. С познатия едър почерк на плика беше написано: „До Главния редактор на «Градски вестник» Андрей Воронин — лично, конфиденциално. Ф. Гайгер, президент.“ Андрей скъса плика и извади обикновен лист за писма със сини краища.
„Скъпи Андрей! Преди всичко ми позволи от все сърце да ти благодаря за помощта и подкрепата, която непрекъснато чувствувах от страна на твоя вестник през всичките тези последни, решаващи месеци. Сега, както виждаш, положението коренно се промени. Сигурен съм, че новата терминология и някои неизбежни ексцеси няма да те смутят: думите и средствата се промениха, но целите си остават същите. Вземи здраво вестника в ръцете си — ти си назначен за несменяем и пълномощен главен редактор и издател. Набирай си сътрудници по свой избор, разширявай щата, искай нови полиграфически мощности — давам ти пълен картбланш. Приносителят на това писмо — младши адюторът Раймонд Цвирик — е назначен в твоя вестник за политически представител на моето Управление на информацията. Този мъжага, както сам ще се убедиш, не блести с кой знае какъв ум, но добре си разбира работата и особено на първо време ще ти помогне да бъдеш в течение на общата политика. В случай че възникнат някакви конфликти, обръщай се,
