Той продължи да бъбри — за колбасите, за маслото, — но Андрей вече не го слушаше.
Клекнала и обхванала главата си с ръце, Селма ридаеше, а младшият адютор Раймонд Цвирик, размазвайки по сивите си бузи кръвта, бликаща от дълбоките драскотини, все повтаряше и повтаряше като развалена грамофонна плоча:
— Аз не исках. Кълна се в бога, не исках…
КНИГА ВТОРА
Част четвърта
ГОСПОДИН СЪВЕТНИКЪТ
ГЛАВА ПЪРВА
Водата се лееше блудкаво топла и гадна на вкус. Фунията на душа беше поставена неестествено високо, та човек да не може да я стигне с ръка, и слабите струйки поливаха всичко друго, само не и това, което трябваше.
Каналът както винаги беше запушен и краката му шляпаха във водата. И изобщо беше отвратително, че се налага да чака. Андрей се ослуша: в съблекалнята все още се чуваха боботене и глъчка. Май че някой спомена и неговото име. Той се наведе и раздвижи гърба си с надеждата, че ще успее да го подложи под струйките, подхлъзна се, хвана се за грапавата бетонна стена и тихо изруга. Дявол да ги вземе всичките, все пак можеха да се сетят да направят отделна баня за правителствените сътрудници. Стърчи сега тука като пън…
На вратата току под носа му беше надраскано „Погледни надясно“ и Андрей машинално погледна надясно. Там беше надраскано „Погледни назад“. Андрей се усети. Знаем го, знаем го още от училище тоя номер, и ние сме го писали… Той спря водата. В съблекалнята беше тихо. Внимателно открехна вратата и надникна. Слава богу, бяха си отишли.
Излезе, като се стараеше да не докосва мръсните плочки с пети и гнусливо повдигаше пръсти, и закрета към дрехите си. С крайчеца на окото забеляза някакво движение в ъгъла, погледна изпод вежди и откри там нечии обрасли с черни косми, мършави седалищни части. Нищо чудно, обичайна картинка: застанал на колене върху пейката, някакъв гол мъж зяпа през пролуката към женската съблекалня. Толкова внимава да не изтърве нещо, та чак се е вдървил.
Андрей взе кърпата и започна да се бърше. Кърпата беше евтина, държавна, вмирисана на карбол, вместо да попива водата, по-скоро я размазваше по кожата.
Голият продължаваше да зяпа. Позата му беше неестествена, като на обесен човек: явно дупката в стената бе пробита от някое хлапе — на ниско и неудобно място. По едно време, изглежда, там вече нямаше какво да се гледа. Голият шумно си пое дъх, седна, свали си краката и видя Андрей.
— Облече се — съобщи той. — Красива жена.
Андрей не каза нищо. Сложи си панталона и взе да се обува.
— Ето на, пак мазола си разчоплих… — отново съобщи голият, като разглеждаше дланта си. — За кой път вече. — Той разгъна кърпата и взе да я оглежда от двете страни със съмнение. — Едно нещо не разбирам — продължи той, бършейки си главата. — Защо не вземат да докарат тук един екскаватор? Та нали нас всичките могат да ни заменят с един-единствен екскаватор. Пък ние ровим тука с лопатите като…
Андрей сви рамене и промърмори нещо неясно и за самия него.
— А? — попита голият, подавайки ухо изпод кърпата.
— Казвам, че в града има всичко на всичко два екскаватора — ядосан рече Андрей. Връзката на дясната му обувка се скъса и сега вече не можеше да избегне разговора.
— Че нали това казвам — да докарат тука единия! — възрази голият, като енергично разтриваше косматите си пилешки гърди. — А ние — с лопатите… С лопата, ако искате да знаете, човек трябва да умее да работи, а откъде, питам аз, ние да умеем, след като сме от градското планово управление?
— Екскаваторите са нужни на друго място — промърмори Андрей. Проклетата връзка не щеше да се завърже.
— Че на какво друго място? — тутакси се хвана за думите му голият от плановото управление. — Та нали това тука, доколкото разбирам, е Великият строеж. А къде са тогава екскаваторите? Да не би на По- великия? Не съм чувал за такъв.
За какъв дявол се хванах да споря с тебе, ядно си помисли Андрей. И защо съм седнал наистина да споря с него? Трябваше да му кажа, че е прав, а не да споря. Ако бях се съгласил, щеше да ме остави на мира… Не, пак нямаше да ме остави на мира, щеше да започне за голите мацки да разсъждава — колко е полезно за него да им се любува. От такива няма отърваване.
— И за какво хленчите всъщност? — каза той, изправяйки се. — Всичко на всичко един час в денонощието ви карат да поработите, а вие сте се разциврили, сякаш ви бъркат в задника с молив… Мазола, виждате ли, бил си разчоплил! Производствена травма…
Стъписан, голият човек от градското планово управление го гледаше със зяпнала уста. Беше хилав, космат, с подути от подагра колене и остро коремче…
— Та нали за себе си го правите! — продължаваше Андрей, като ожесточено затягаше вратовръзката си. — Не за някой друг, а заради вас самия ви молят да поработите. Не, пак са недоволни, пак не е тъй, както трябва. Преди Обрата сигурно лайната е извозвал, а сега е на служба в градското планово управление и въпреки това хленчи…
Той облече сакото си и взе да сгъва комбинезона. И тогава човекът от плановото управление най- сетне се обади:
— Но моля ви се, уважаеми господине! — обиди се той. — Та аз съвсем не в този смисъл! Само имах предвид кое е по-рационално и по-ефективно… Пък вие накъде биете! Хубава работа! Аз, ако искате да знаете, ей с тия ръце съм превземал кметството!.. И аз ви казвам, че ако това е Великият строеж, то всичко най-хубаво трябва да бъде тук… И бъдете така добър да не ми крещите!..
— Май нещо много се разприказвахме с вас… — каза Андрей и като зави в движение комбинезона във вестника, излезе от съблекалнята.
Селма вече го чакаше малко настрана. Седеше на пейката, привично сложила крак връз крак — свежа и розова след душа, — и замислено пушеше, загледана в изкопа. Жегна го мисълта, че твърде възможно бе онова космато недоносче да е зяпало тъкмо нея през дупката и да са му текли лигите. Той се приближи, спря до нея и сложи ръка на прохладния й врат.
— Да тръгваме ли?
Селма вдигна очи към него, усмихна се и потърка бузата си в дланта му.
— Да изпушим по една цигара — предложи тя.
— Добре — съгласи се той, седна и също запали цигара.
В изкопа пъплеха стотици хора, пръстта летеше от лопатите и слънцето проблясваше в излъсканите метални остриета. Върволицата от натоварени с пръст каруци се проточваше по отсрещния склон, а към натрупаните панели прииждаше и се тълпеше поредната смяна. Вятърът извиваше вихрушки от червеникава прах, донасяше откъслеци от маршове от високоговорителите, окачени на циментовите стълбове, и разклащаше огромните шперплатови табла с избелелите лозунги: „Гайгер каза: трябва! Градът отвърна: ще го направим!“, „Великият строеж — удар по нечовеците!“, „Експеримент — с експериментаторите!“.
— Ото обеща днес да докара килимите — каза Селма.
