толкова да е забравил… — Той внезапно се оживи и отново клекна до Андрей. — Виж какво, нищо няма да ти кажа, ясно ли ти е? И ако те питат, така и ще отговаряш: нищо не ми каза, запъна се и край. Подхвърли само, че работата се отнася до някаква голяма тайна на Експеримента, и рече, че било опасно да знам тази тайна. И освен това ми показа няколко запечатани плика и като намигаше, ми обясни, че ще раздаде тези пликове на сигурни хора и пликовете ще бъдат отворени, ако Кацман бъде арестуван или, да речем, ако вземе неочаквано да умре. Ясно ли ти е? Имената на сигурните хора не пожела да назове. Така ще кажеш, ако те питат.
— Разбрах — бавно промълви Андрей, втренчил поглед в огъня.
— Така ще бъде по-добре… — рече Изя, също загледан в огъня. — Само че ако те бият… Да знаеш Румер каква гадина е… — Изя потръпна. — А може пък и никой да не те пита. Не знам. Тази работа трябва да се обмисли. Така изведнъж човек не може да прецени всичко.
Той замълча. Андрей продължаваше да разравя горящата, преливаща в червени пламъци купчина, а след малко Изя отново взе да хвърля в камината топове хартия.
— Самите папки не ги хвърляй — каза Андрей. — Нали виждаш, не горят добре… А ти не се ли страхуваш, че може да намерят онази папка?
— А защо трябва да се страхувам? — рече Изя. — Нека Гайгер се страхува… Пък и къде ще я намерят сега, щом веднага не я намериха. Аз я хвърлих в канала, а после дълго време се чудех дали съм улучил… А тебе за какво те дъниха? Според мен ти си в прекрасни отношения с Фриц…
— Не беше Фриц — сякаш насила издума Андрей. — Просто не ми провървя.
В стаята шумно нахълтаха жените и Кенши — те мъкнеха в един шлифер цяла камара писма. След тях, постоянно бършейки се, вървеше Дани.
— Е, сега вече май свършихме — рече той. — Или вие тука измислихте още нещо?
— Я се дръпнете! — подкани ги Кенши.
Сложиха шлифера до камината и всички започнаха да хвърлят писмата в огъня. Камината тутакси забуча. Изя бръкна със здравата си ръка дълбоко в купчината разноцветна изписана хартия, измъкна някакво писмо и ухилен до уши, жадно зачете.
— Кой е казал, че ръкописите не горят? — запъхтян рече Дани. Той седна зад бюрото и запали цигара. — Чудесно си горят според мен… Ама че жега. Да бяхме отворили прозорците, а?
Секретарката изведнъж изписка, скочи и изтича навън, повтаряйки: „Съвсем ми излезе от ума, ах, съвсем ми излезе от ума!..“
— Тя как се казваше? — припряно се обърна Андрей към Кенши.
— Амалия! — промърмори Кенши. — За стотен път ме питаш… Виж какво, сега се обадих но телефона на Дюпен…
— Е, и?
Секретарката се върна с цял куп бележници.
— Всичко това са ваши нареждания, шефе — съобщи пискливо тя. — Съвсем ги бях забравила. Сигурно също трябва да се изгорят, нали?
— Разбира се, Амалия — каза Андрей. — Благодаря, че се сетихте. Изгорете ги, Амалия, изгорете ги… И какво стана с Дюпен?
— Исках да го предупредя — рече Кенши, — че всичко е наред и всички следи са унищожени. А той страшно се учуди за какви следи става дума? Нима е писал нещо такова? Та той току-що бил завършил подробната си кореспонденция за героичния щурм на кметството и в момента работел върху обзорната статия „Фридрих Гайгер и народът“.
— Врътна си опашката като кучка — посърнал, рече Андрей. — Всъщност ние всички сме въртиопашки…
— Тия думи си ги дръж за себе си, недей да мислиш, че всички са от един дол дренки! — озъби му се Кенши.
— Е, извинявай — омърлушено рече Андрей. — Не всички са въртиопашки. Повечето.
Изя неочаквано се ухили.
— Ето на, един умен човек! — Той размаха листа. — „От ясно по-ясно е — взе да цитира Изя, — че такива хора като Фридрих Гайгер изчакват само да ни сполети някоя голяма беда, дори съвсем за кратко време, но чувствително да се наруши равновесието, за да раздухат страстите и на гребена на метежа да изплуват на повърхността…“ Кой го е написал това? — Той обърна листа. — Ами да, разбира се!.. В огъня, в огъня! — Изя смачка писмото на топка и го запрати в камината.
— Слушай, Андрей — рече Кенши. — Не е ли време да помислим какво ще правим занапред?
— Че какво има да му мислим? — промърмори Андрей, ровейки огъня с ръжена. — Все някак ще преживеем и със скръстени ръце…
— Аз не говоря за нас! — каза Кенши. — Имам предвид бъдещето на вестника, бъдещето на Експеримента!..
Андрей го погледна учудено. Кенши никак не беше се променил. Сякаш изобщо нищо не беше се случило през тези последни, ужасно противни месеци. Той дори изглеждаше още по-склонен да се бие, отколкото преди. Готов бе веднага да хукне да воюва в името на законността и идеалите. Като запънато петле на револвер. А може пък с него наистина нищо да не се е случило?…
— Ти говори ли с Наставника си? — попита го Андрей.
— Говорих — предизвикателно отвърна Кенши.
— Е, и какво? — каза Андрей, преодолявайки смущението, което винаги го обземаше, щом станеше дума за Наставниците.
— Това не засяга никого и няма никакво значение. Какво общо имат тук Наставниците? Гайгер също си има Наставник. Всеки бандит в града си има Наставник. Това не пречи на никого да мисли със собствената си глава.
Андрей измъкна цигара от пакета, размачка я и, примигвайки от облъхналия го зной, я запали от нажежения ръжен.
— Омръзна ми всичко — тихо рече той.
— Какво ти омръзна?
— Абе, всичко… Според мен трябва да бягаме оттук, Кенши. И нека всички да вървят по дяволите.
— Как така да бягаме? Какви ги приказваш?
— Трябва да се измитаме, докато не е станало късно, и да се запилеем в блатата, при чичо Юра, по-далеч от целия този бардак. Експериментът е извън контрола, ние с теб не можем да възстановим контрола, а значи няма защо да се навираме. Там, в блатата, поне имаме оръжие, ще бъдем силни…
— В никакви блата няма да отида — неочаквано заяви Селма.
— А тебе никой не те кани — каза Андрей, без да се обръща.
— Андрей — рече Кенши. — Та това е дезертьорство.
— Според теб е дезертьорство, а според мен — разумна маневра. И изобщо прави каквото щеш. Ти ме попита какво смятам да правя занапред и аз ти отговарям: тук нямам работа. Редакцията така или иначе ще я разгонят, а нас ще ни изпратят да прибираме умрелите павиани. Под конвой. И това ще е в най-добрия случай…
— Ето още един умен човек! — с възхищение се провикна Изя. — Слушайте: „Аз съм отколешен абонат на вашия вестник и, общо взето, одобрявам неговата ориентация. Но защо постоянно защитавате Ф. Гайгер? Може би не сте достатъчно информирани? Абсолютно сигурно знам, че Гайгер има досиета на всички що-годе забележителни личности в Града. Негови хора има във всички сектори на кметството. Вероятно хора на Гайгер има и във вашия вестник. Уверявам ви, че ервистите съвсем не са толкова малко, колкото си мислите. Известно ми е, че те имат оръжие…“ — Изя обърна листа да види кой е подписал писмото. — Аха, ето кой бил… „Моля да не публикувате името ми…“ В огъня, в огъня!
— Човек може да си помисли, че познаваш всички умни хора в Града — каза Андрей.
— Между другото, те не са чак толкова много — възрази Изя, като отново бръкна в купчината с писма. — Да не говорим, умните хора рядко пишат до вестниците.
Настана мълчание. Дани, доизпушил с удоволствие цигарата си, също се приближи до камината и започна да хвърля големи купчини хартия в огъня.
