— Нищо няма да излезе от това — каза Изя с някакво задоволство. — Изобщо не си прави илюзии!
— Я чакайте — рече Андрей. — А може би в Града просто не попадат талантливи творци, а? Не се съгласяват да дойдат тук?
— Или, да речем, не им предлагат — предположи Изя.
— Оставете тази работа — рече Гайгер. — Петдесет на сто от населението на Града са младежи. На Земята те не са били никакви. Как може да се определи, дали ще станат творчески личности или не?
— А може би някои умеят да го правят — каза Изя.
— Дори и така да е — съгласи се Гайгер. — Няколко десетки хиляди души са се родили и са израснали в Града. За тях какво ще кажеш?
— Общо взето, май наистина е странно — замисли се Андрей. — В Града има чудесни инженери. И добри учени. Може да не са Менделеевци, но са на стабилно световно равнище. Да вземем например същия Бътс… Безброй талантливи хора има, но все са изобретатели, администратори, занаятчии… изобщо различни приложници…
— Така стоят нещата — рече Гайгер. — И тъкмо това ме учудва.
— Слушай, Фриц — каза Изя. — А защо си създаваш излишни грижи? Появят се, да речем, талантливи писатели. И веднага ще почнат да те хулят в гениалните си произведения — и тебе, и твоя режим и съветниците ти… Ще видиш каква беля ще си навлечеш на главата. Отначало ще тръгнеш да ги придумваш, сетне ще почнеш да ги заплашваш и накрая ще се наложи да ги тикна в затвора…
— Че защо пък непременно ще ме хулят? — възмути се Гайгер. — Може пък, напротив, да ме възпяват, а?
— Не — каза Изя. — Няма да те възпяват. Андрей преди малко ти обясни нещо за учените. И великите писатели са мърморковци. Това е естественото им състояние, защото са уязвената съвест на обществото, за която самото общество може би и не подозира. А тъй като в нашия случай символ на обществото си ти, първо теб ще започнат да замерват с консервни кутии и, вярвай ми, ще те затрупат… — Изя се изхили. — Представям си пък как ще си разчистват сметките с твоя Румер!
Гайгер сви рамене.
— Разбира се, ако Румер има недостатъци, истинският писател е длъжен да ги изобрази. Нали затова е писател — да цери язвите…
— Писателите никога не са церяли никакви язви — възрази Изя. — Просто уязвената съвест боли и толкоз…
— В края на краищата става дума за друго — прекъсна го Гайгер. — Ти ми отговори направо: смяташ ли сегашното положение за нормално?
— А кое трябва да приемем за норма? — попита Изя. — Можем ли да смятаме за нормално положението на Земята?
— Ама че си дървен философ! — намръщи се Андрей. — Просто те питат може ли да съществува общество без творчески таланти? Правилно ли те разбрах, Фриц?
— Аз дори ще задам въпроса си още по-точно — рече Гайгер. — Нормално ли е сред един милион души — независимо къде, тук или на Земята, за десетки години да не се появи нито един талант?
Изя мълчеше, като пощипваше разсеяно брадавицата си, а Андрей каза:
— Ако съдим, да речем, по Древна Гърция, никак не е нормално.
— На какво се дължи това тогава? — попита Гайгер.
— Експериментът си е Експеримент — рече Изя. — Но ако съдим например по монголците, у нас всичко е наред.
— Какво искаш да кажеш? — подозрително попита Гайгер.
— Нищо особено — учуди се Изя. — Просто те също са един милион, а може би дори и повече. Бих могъл да ти дам и други примери, да речем, корейците… коя да е арабска държава…
— След малко ще кажеш: циганите — недоволно каза Гайгер.
Андрей се оживи.
— А впрочем, момчета — рече той, — в Града има ли цигани?
— Чумата да ви тръшне дано! — сърдито каза Гайгер. — С вас изобщо не може да се разговаря сериозно…
Той се канеше да добави още нещо, но в този миг на прага изникна Паркър и Гайгер погледна часовника си.
— Стига толкова — каза той, ставайки. — Времето лети!.. — Гайгер въздъхна и взе да пристяга куртката си. — По местата! По местата, съветници! — заповяда той.
ГЛАВА ТРЕТА
Ото Фрижа не излъга — килимът наистина беше разкошен. В тъмни багри, с дълбоки благородни отсенки, той зае цялата лява стена на кабинета срещу прозореца и придаде на кабинета някакъв особен облик. Беше дяволски красиво, беше елегантно, беше многозначително.
Изпаднал в неописуем възторг, Андрей млясна Селма по бузата и тя пак се върна в кухнята да командува прислугата, а той продължи да се разхожда из кабинета, като оглеждаше килима отвсякъде: ту фронтално, ту под око с периферното си зрение, после отвори съкровения шкаф и измъкна оттам грамаден маузер — истинско чудовище с магазин за десет патрона, родено в специалния отдел на „Маузерверке“ — любимото, прославило се през Гражданската война оръжие на комисарите с прашните шлемове, а също и на японските императорски офицери в шинелите с яки от кучешка кожа.
Маузерът бе излъскан, гарвановочерен и проблясващ, на пръв поглед изглеждаше напълно готов за бой, но за съжаление жилото на ударника му бе изпилено. Андрей го подържа с две ръце, залюля го във въздуха, наслаждавайки се на тежестта му, после стисна заоблената набраздена ръкохватка, отпусна ръката си, а след това я вдигна до равнището на очите и се прицели през прозореца в ствола на ябълката, както правеше Гайгер на стрелбището.
Сетне се обърна към килима, за да избере подходящо място. Събу пантофите си, качи се на канапето и намести маузера точно на това място. Притисна го с една ръка към килима, отдръпна се колкото се може по-назад и взе да се любува. Беше прекрасно. Андрей скочи на пода и както беше по чорапи, изтича в антрето, измъкна от вградения шкаф сандъчето с инструменти и веднага се върна при килима.
Закачи маузера, после люгера с оптичния мерник (с този люгер Керкенеза застреля двама милиционери в последния ден на Обрата) и вече се занимаваше с браунинга, модел деветстотин и шеста година — мъничък, почти квадратен, — когато познат глас рече зад гърба му:
— По-надясно, Андрей, малко по-надясно. И един сантиметър по-ниско.
— Така ли? — попита Андрей, без да се обръща.
— Точно така.
Андрей закрепи браунинга, скочи заднишком от канапето и се отдръпна чак до самото бюро, оглеждайки стореното.
— Хубаво стана — похвали го Наставника.
— Хубаво е наистина, но са малко — въздъхна Андрей.
Пристъпвайки безшумно, Наставника отиде до шкафа, клекна, порови вътре и извади един армейски наган.
— А този? — попита той.
— Няма я дървената обшивка на ръкохватката — със съжаление рече Андрей. — Откога се каня да го дам на майстора и все забравям… — Той обу пантофите си, седна на перваза до бюрото и запали цигара. — Горе ще бъде арсеналът за дуел. От първата половина на деветнадесети век. Много красиви екземпляри се срещат, със сребърна инкрустация и най-причудливи форми — от най-малки до огромни, с предълги цеви…
— Льопаж — каза Наставника.
— Не, льопаж са тъкмо малките… А долу, над самото канапе, ще окача бойно оръжие от
