усетили наблюдението, а сега търсят потвърждение. Но ако това не е капан, а по този начин Ноумен предава някому „нещо“? Или иска да се отърве от това „нещо“? Нима те могат да си позволят да не проверят що за „нещо“ е оставено в кошчето!
Ковачев издебна, когато в тази посока мина възрастна двойка, запътила се към скара-бирата, и полускрит зад нея, се промъкна край кошчето, бръкна ловко за миг в него. Веднага напипа най-отгоре пакета, измъкна го и го пъхна под сакото си. Не, това не беше парче тухла! Личеше си на опипване. Все така леко превит, като поддържаше пакета с лявата си, пъхната в джоба на сакото ръка, влезе в тоалетната на бирарията. Едва там можа спокойно да го разгледа. Но на излизане беше много по-предпазлив. Оглеждаше се внимателно, избягваше приближаването до хората, внимаваше някой да не го настигне безшумно изотзад. Така успя да мине край кошчето и да пусне там незабелязано (поне така той мислеше) пакета. След това си отдъхна и бързо се прибра в колата, където го чакаше генералът.
— Е? — запита привидно спокоен Марков, но и той бе изживял напрежението, докато бе наблюдавал действията на колегата си.
— Извадих го. Във вестника е увито онова, за което ви казах, че е изчезнало от стаята на Маман.
— Не думайте!
— Е…, само половината. Не съм го разпарял, но на пипане ясно личи, че вътре е онова, за което пишат вестниците. Правилно ли постъпих, като върнах пакета в кошчето?
— Разбира се, нали трябва да видим кой ще дойде да го прибере.
Марков вдигна слушалката на радиотелефона, за да даде нарежданията си.
На другия ден сутринта в окръжното управление, за разлика от много други учреждения в града, беше многолюдно и шумно, сякаш не беше празник. Марков и Ковачев преглеждаха донесенията на различните групи от наблюдението.
Скоро след като бе оставил тъй лекомислено диамантите в кошчето и се бе прибрал в стаята си Ноумен бил посетен от мъж и жена. Мъжът бил с тъмна къдрава коса, едър, приличал на боксьор професионалист или на „горила“, с квадратна челюст. Жената — около 30-годишна платиненоруса блондинка, с много красиво лице и синкавосиви очи на есесовска, надзирателка от концлагер.
— Коя ли е тази хубавица и какъв ли е горилоподобният й компаньон? — каза Марков, като разглеждаше фотографиите им.
— Какви други може да бъдат освен от същата мафия. По-важно е за какво се появиха тъй внезапно. Впрочем, дали това не са представителите на дон Бонифацио, които са натоварени от него да приберат диамантите?
— Да, диамантите, които кой знае защо бяха хвърлени в кошчето.
— Само половината, другарю генерал!
— Дори и половината. Забележете, че Ноумен ги изхвърли броени минути, така да се каже, преди появата на тия двамата. Изглежда, колкото и милиони да струват диамантите, по му е било важно да не ги намерят у него.
— Явно цени живота си за повече от десет милиона долара. Но не мога да разбера защо все пак не ги скри някъде, където ще може да си ги вземе обратно, а ги изхвърли в буквалния смисъл на думата „на боклука“? — Ковачев се замисли за миг, после продължи. — Има един разказ от По. Там едни политикан крие много важно писмо, като го оставя на най-видно място на бюрото си. Може и Ноумен да е постъпил по тази логика. А после нещо да му е попречило да си прибере пакета. Или след посещението на двамата да се е уплашил.
— Може — каза намусено Марков. — А кои са те?
— Вирджиния Ли. От Щатите. Пристигнала вчера от Турция. В една кола с Джек Джексън. Отседнали са в хотел „Мимоза“. Да не са това Динго и Мери…, спомняте ли си?
— Как да не помня. „Динго и Мери през Турция. Маман.“ Може и те да са.
Ковачев отключи и извади от касата увития във вестник пакет.
До кошчето никой не се бе доближавал. Само късно вечерта някакъв мъж, излизащ от бирарията, запалил последна цигара и хвърлил в него празната кутия. А на сутринта, вече по светло, се появила жената от службата по чистотата. Тя изсипала съдържанието на кошчето в кофата, която носела, без да се интересува от увитото във вестника. Прибрала съдържанието на още едно кошче и след това изсипала кофата си в големия контейнер за отпадъци, разположен на стотина метра по-далеч по шосето. Заедно с нея изместили позицията си и двамата оперативни работници. Скоро след това се появил и камионът, който събира сметта. В момента, когато поставяли контейнера на апарата за обръщане, за голяма изненада на работниците от чистотата из храстите изскочили двама мъже, показали набързо някакви удостоверения, поровили из контейнера и измъкнали оттам нещо, увито във вестник.
— Говорих с Пенчев — каза Ковачев, като изсипа пред Марков на масата купчина диаманти. — Като видели да пристига камионът, изстинали. Не знаели какво да правят. Ако се намесят, ще се издадат, ако пасуват, върви после дири пакета на градското бунище. Пък и по това време нямало с кого да се посъветват по радиото.
— Правилно са постъпили — отсече Марков. — Я дайте да видя тия джамчета!
— Тия джамчета, както благоволихте да ги назовете, другарю генерал, трябва да струват около девет милиона долара!
— Хм. И той ги хвърли в кошчето! Непонятно! А къде ли е другата половина?
— Все пак не мога да повярвам, че Ноумен просто ги е изхвърлил. Сигурно ги е оставил, за да ги прибере оттам някой.
— Който е трябвало да се яви час по-скоро след него, а не да оставя такива ценности на произвола на съдбата.
— Да, но може да е забелязал нашите и да не се е решил.
— Когато в кошчето има девет милиона, ще се реши като поп, къде ще ходи. Не, тук нещо не е, както трябва. Дали все пак, въпреки очевидната логика, нашите момчета не са сбъркали, като са ги прибрали?
— И аз бих постъпил така. Влязат ли веднъж в боклукчийската кола, и господ не може да ги намери. А какво да правя сега аз, другарю генерал, не желая да държа у себе си девет милиона долара.
— Прав сте. Повикайте представители на банката, някои опитни варненски бижутери. Направете официален опис и предайте намереното в сейфовете на БНБ. А каква е тази история с тайнствения нападател тази нощ. Я да се яви нашият!
Вечерта в събота срещу неделя един оперативен работник от групата, наблюдаваща Ноумен, забелязал да излиза от хотела им млад мъж с куфар в ръка. Сторило му се, че това е онзи същият, когото той преди няколко дена, когато бил дежурен, мернал да влиза в стаята на Мишел. Но тогава не бе успял да забележи как излиза. И сега решил да установи кой е този загадъчен любовник.
Мъжът тръгнал по алеите между малките хотели. Макар и доста късно, тук-там се срещали хора. Държанието на мъжа било не съвсем обикновено. Няколко пъти внезапно присядал на пейки, сякаш е пиян или му е лошо (макар че в походката му нямало подобни белези!), скривал се за кратко из храстите. Наблюдаващият решил (не без основание), че онзи се крие от него или пък се старае да установи дали го следят. И той също започнал да се движи по-предпазливо. Така, взаимно дебнейки се, повървели из съвсем опустелите алеи. Мъжът стигнал до един от летните ресторанти. Запътил се да влезе в него, но в последния момент свил рязко и влязъл в малкото, оградено с тараба дворче до кухнята, в което имало натрупани много щайги. Оперативният работник забелязал това и без много да му мисли и без да се колебае, влязъл в дворчето. Огледал се. В този миг иззад вратата до него изскочил мъжът и с два силни удара в корема и брадата го повалил в безсъзнание, а самият нападател изчезнал през задната вратичка.
Сега същият този оперативен работник, лейтенант Кръстев, беше извикан да даде обяснения лично на генерала. Щом влезе, отрапортува и застана прав до вратата, навел виновно глава. Марков го изгледа навъсен и без да го поздрави, запита:
— Поне сигурен ли сте, че е същият?
— Тъй вярно, другарю генерал, абсолютно същият. Тогава пак аз бях наряд. Той същият влезе в стаята
