— Идвам, както виждате, другарю генерал, с пълна торбичка, този път пълна с диаманти!
— Какво означава това?
— Диамантите са фалшиви, тоест добре направена имитация от оловно стъкло. Там, където носят много и скъпи диаманти, наричат това дубликат.
— Сигурен ли сте?
— Какво значи сигурен. Такова е заключението на експертите.
— Гледай ти, гледай ти. Значи затова онзи така лекомислено ги е пуснал в кошчето. А истинските? Впрочем, истински може и да няма, Лари може да ни е преметнал нарочно, за да отклони вниманието ни, за да предаде гангстерски характер на операцията им.
— Не забравяйте, че освен Лари има и вестници. Надявам се, не мислите, че целият този вестникарски шум е лъжлив, повдигнат специално в наша чест. Или че… цереуто е откраднало диамантите, за да вкара нас в заблуждение.
— Не, това чак не мисля. Но какво им пречи да се възползуват от истинския грабеж, за да маскират с него операцията у нас? И там има глави, които мислят!
— А двата трупа. И забележете, техни, а не наши трупове. Не, другарю генерал, струва ми се, че знам, или по-скоро подозирам, къде са диамантите, истинските диаманти.
— Казвайте!
— Е…, ще разрешите за сега да не ви кажа. Имам наум един експеримент…
— Какви са пък тия тайни от мене? Знаете, че не обичам игри със службата, дори от вас.
— Знам, знам… И все пак ще моля за малко търпение. А освен това имам една друга изненада за вас. Още не съм изпразнил кошницата си.
— Тогава давайте поне изненадата си!
Ковачев направи малка пауза за напрежение и каза:
— Знаете ли как се казва управителят на хотела, в който живеят Ноумен?
— Отде мога да знам! — отговори му навъсено Марков.
— Желязко Вълков.
— Желязко Вълков! Железният вълк! И вие предполагате…
— Не. Случайно узнах, като бяхме на огледа. „Бай Желязко“…, после „другарю Вълков“. В телеграмата беше казано „Айрън Уулф“. Айрън значи желязо или железен, а улф — вълк. Но не за бай Желязко се отнася телеграмата. Той може и да не става за управител на хотел в Швейцария, но иначе е съвсем наш, проверен човек. Неговото име е само едно щастливо за нас съвпадение…
— Тогава?
— Тогава ми хрумна да проверя какви други „железни вълци“ пребивават в курорта…
— Е, и…
— Много търчане и справки ни струва, но открихме. Оказаха се дори двама: мосю Луфер от Лион и хер Айзенволф от Хамбург. Лу — вълк и фер — желязо или слято — „вълк желязо“ и айзен — желязо и волф — вълк, а общо железен вълк.
— Е, и кой от двамата, според вас, е нашият?
— Хамбургският. Успях да огледам и двамата. Французинът по става за оперетката: старо коце, което още не се предава въпреки черния дроб и подаграта; докато немецът е истински есесман, от недоубитите. Викни му „Хайл Хитлер“ и сега ще скочи и ще размаха ръчища.
— Външният вид често лъже, особено в нашата професия.
— То се знае. Използувам екстериора им само като косвено доказателство. А решаващото съображение да се спра на немеца е, че той е пристигнал тук едновременно със стария господин Никой и Мишел, в деня, в който е изпратена телеграмата. А Луфер едва преди няколко дена.
— Успяхте ли да изясните нещо повече около този… хер?
— Айзенволф. Живее в хотел „Глория“. Има мерцедес НН, това е знакът на Хамбург, нула едно седемдесет и четири. Сам е. За снощи няма алиби от осем вечерта до два часа след полунощ.
— В какъв смисъл няма алиби?
— Ами така, просто излязъл е с колата си и го е нямало. Разбира се, никой не знае къде е бил. Тогава той, естествено, не е бил под наблюдение.
— Да, естествено. А по времето на катастрофата с Морти?
— Е, другарю генерал, не искате ли много от мене? Откъде да знам, кой може да си спомни вече. Макар че… и аз питах.
— Това е добре. Значи, очерта се фигурата на Железния вълк. А изчезна Мишел… Компенсация един вид. Знаеш, решил съм да разпитаме оня, гларуса, дето Мишел се вози в лодката му. Чиба де, как му беше името?
— Косьо Петров. Но защо, какво може да ни даде той?
— Все нещо полезно може да ни каже. Нали е бил в една лодка с нея. Дори два пъти. А нищо не рискуваме. Кажете на Петев да се поразходи малко с него.
— Не мислите ли, че е много по-нужно да разпитаме шофьора на таксито Петков. Чиба е безперспективен, докато с Пешо имаме да си приказваме на редица интересни теми.
— Тъкмо за това не бива. За него е още много рано. Ако Петров от София узнае, здравата ще се разтревожи. А ние не бива да го тревожим. Пък и може още някой да му донесе армаганчета. Докато Чиба е еднопосочна улица, по турски кьорсокак. Слушайте ме, двата случая са съвсем различни.
На една от крайните маси до зелената площ и не далечната горичка е седнал Хайнрих Айзенволф. Това е един истински немец от „старата гвардия“. Е, не от генералитета на гвардията, дори не от старшите офицери, а от „марширен, марширен“. Но въпреки че явно е прехвърлил петдесетте, все още се държи бодро, чака второто пришествие на фюрера, ако вече не си е намерил някой нов фюрер, по-съвременен и по-доходоносен. Той, разбира се, не се е съблазнил нито от тортите, нито дори от мелбите въпреки горещината, а си пие бирата и си замезва от време на време с порция кренвирши. Ех, то се знае, нито бирата, нито кренвиршите са като в Хамбург, но какво да се прави — дългът преди всичко. А дългът на този кучи син сега, кой знае, може би е да прекара още няколко дена в България и да довърши делото, което ще му гарантира райски живот в Боливия и чудесната ферма, която, както някой си Ханс вече може би му е писал, се продава на безценица.
След като се справи с бирата и с кренвиршите, запали пура. Беше се свечерило. Сред посетителите се мерна лейтенант Радков. И на него му се ядат кренвирши, и на него му се пие студена бира. Готов е да отстъпи и на швепс. Но никъде не съзира свободна маса. А да седне на масата на Айзенволф му се струва и прекалено дръзко, и тактически неправилно. Затова се оттегля към горичката. Там съзира своя колега от бригадата. Предпазливо се приближават един до друг и шепнешком разменят няколко фрази:
— А ти какво насам?
— Подир моя. От някое време се навърта около сладкарницата.
— Там Айзенволф си пие бирата. Да не е за него?
Недалеч от тях стои изправен Джексън. Нито се показва, нито се крие. Но личи, че наблюдава масата на Айзенволф. След това се премества на по-близко до него място, прикрито от високи храсти и с възможност за добро наблюдение. Двамата оперативни работници го следят безшумно, като не изпускат от погледа си и Айзенволф.
XIII. Можем да го наричаме условно Коко
В този ранен следобеден час край малкия пристан се полюшваха две-три лодки. Няколко летуващи се озъртаха и не можеше да се разбере лодка ли си избират или просто се любуват на вълните. С бързи делови крачки се появи майор Петев и без да пита, скочи в лодката на Чиба. Седна до двигателя. Лодкарят го изгледа подозрително — нещо не му заприлича на безгрижен курортист от типа „с лодка на разходка“ и
