щеше веднага да офейка. Не, диамантите не са у Лари. Много по-вероятно е те да са в черния куфар…
Марков седеше замислен, пушеше и не отговори, сякаш не бе го чул. Като изчака малко, Ковачев повтори:
— Не допускате ли, че диамантите, които и Лари, и ние, пък и някои други търсят, са вече на сигурно място в София?
— Ами! — сепна се Марков. — Вие, значи, се отказвате от версията си за сутиена.
— Не се отказвам. Но може все пак големият сутиен да е служил единствено за увеличаване на сексапила на Маман.
— А защо тогава не го намерихме в стаята й? Защо неизвестният го е откраднал?
— Наистина защо? Но да не изпускаме и възможността диамантите да са скрити в черния куфар и да са пренесени вече в София.
— Не, черният куфар е ария от друга опера. Пък и логиката. Пешо шофьорчето и Петров са жокери от друга колода карти. Иначе се получава абсурд: че и двамата са завербувани не от друг, а от вашия приятел дон Бонифацио. И то не от вчера! Или пък, ако предпочитате, че цереуто е откраднало диамантите от Националния музей на Съединените щати!
Разговорът около престъплението постепенно заглъхна. И на двамата бе отлично известно от богатия им опит, че колкото и да е полезно да се обсъжда даден случай, да се спори, да се анализират и да се оборват всевъзможните хипотези, идва един момент на логическо пресищане, на мисловно задръстване. Тогава не нови хипотези, а нови факти са нужни. А те не може да бъдат измислени, създадени, те трябва да бъдат изчакани.
Неочаквано генералът зададе на Ковачев своя традиционен въпрос: „Е, казвайте, полковник, какво ново из Космоса?“ Това беше сигнал за промяна на темата, това беше покана към Ковачев да разкаже за своето отдавнашно хоби — звездното небе, вселената. А той разказваше с удоволствие, с вдъхновение, особено на такъв умен, уважаван и обичан слушател. И те, двамата мъже — единият просто възрастен, а другият вече застаряващ, — се хванаха подръка, започнаха да се разхождат из алеите на парка, пренесени като юноши из необозримите простори на метагалактиката.
Ковачев не обичаше да чете белетристика и засищаше естествения си глад за четене с научно- популярна литература. Някога, на младини и докато беше студент, бе изчел като в опиянение класиците. Тогава (пък и досега) негов любим автор, когото той поставяше на върха на пирамидата на човешката мисъл, беше Фьодор Михайлович. По-късно намери място до него и за Алберт Айнщайн. След това настъпи някакво пресищане и той престана да чете романи. И съвсем не се срамуваше от това. На близките си и особено на жена си, голяма любителка на съвременната, най-модерната белетристика, тази си слабост обясняваше така: първо, никой днес не пише с тази сила и искреност, както колосите на класиката; второ, ако е за драми и трагедии, за необикновени човешки съдби, професията му ги предлага много повече, отколкото душата на един човек може да поеме, и то не книжни, а истински, при това обикновено без хепи енд. Драми, при които не можеш да пъхнеш листче между страниците и да отложиш четенето за друг път, за по-добро настроение, а съдби, горчилката на който трябва да съпреживееш докрай. И най-сетне хобито удовлетворяваше ненаситния му интерес да узнае що за свят е този, в който му се е паднало да живее колко е голям, колко е стар и с какви чудесии е изпълнен. Пък и с удовлетворяването на хобито си получаваше някаква естетическа наслада, морално пречистване. След като си си блъскал главата над загадката, къде „това мръсно копеле Коко“ е скрило диамантите и то ли е убило старата любовница на някой си Бонифацио, още по-голямо е удоволствието да се отдадеш на размишления, какво ще се случи с родната планета, когато Слънцето, след като изчерпи водорода си, избухне и се превърне в червен гигант след няколко милиарда години. За него важеше старият виц легенда, че хобито на часовникаря било да си почива от ситнежите на професията си, като изчуква и ремонтира парни котли.
Малко преди да се отправят за обяд в станцията се появи Петев и доложи на генерала, че Мишел Ноумен току-що е заплатила сметката си и заявила на дежурната администраторка, че утре следобед освобождава стаята. Заминавала си.
— А баща й? — запита Марков.
— Нищо. Не се е обаждал. Младата заплати само сметката за своята стая.
— Какво означава пък това? — обърна се генералът към Ковачев.
— Не бива да я пуснем. Тя може би изнася диамантите!
— По дяволите диамантите!… Тя вероятно е замесена в убийствата. Или поне в това на Мелвил. Не бива, казваш… Но как, на какво основание? Утре по същия начин и старият може да си вдигне чуковете…
— И все пак какво наистина може да означава това? Защо не си тръгват заедно, както дойдоха, с колата…
Ковачев се обърна към Петев:
— Тя… нещо за колата не е ли споменавала?
— Не, нищо.
След кратък размисъл Марков каза:
— Да ги арестуваме нямаме основание. Да ги повикаме на разпит — нищо няма да ни даде… Как иначе да ги задържим?
Беше вече притъмняло, но още не бяха запалили лампите по шосето. Джеремайя Ноумен изведе колата си от паркинга край хотела и бавно, без да бърза, както се шофира, когато човек иска да разгледа околностите, потегли към града. Беше сам и въпреки потока бързащи в двете посоки коли продължаваше да кара бавно, да се оглежда. По едно време спря край пътя, отвори прозорчето до себе си (автомобилът му беше английски, с десен волан), протегна ръка и пусна някакъв пакет, увит във вестник, в кошчето за отпадъци, до което бе застанал. Това продължи само миг и веднага след това Ноумен подкара все така спокойно, но при първата възможност обърна назад и се завърна в хотела си.
Оперативната кола продължи да го следва, като съобщи в централата за странните прояви на Ноумен — да излезе на два-три километра извън курорта, за да хвърли някакъв боклук. Но вторият наблюдаващ остана край кошчето, скрит между редките дръвчета и от тъмнината да наблюдава по-нататъшния развой на събитията.
Известени по радиотелефона, скоро на мястото пристигнаха Марков и Ковачев. Генералът не се стърпя да остане в станцията, но не излезе от колата, която бе застанала на стотина метра от кошчето. Там отиде само Ковачев.
Наблюдаващият му доложи, че за изминалото време никой не се е приближавал до кошчето — нито за да хвърля там отпадъци, нито за да вземе пакета.
Положението напомняше това на черния куфар, оставен в касетката на Софийската гара. Да не проверят какво бе хвърлил там старият Ноумен не биваше — съблазънта бе твърде голяма. Но това можеше да бъде и един съвсем прост, по достатъчно ефикасен капан, ако Ноумен бе заподозрял, че го следят. Той може би бе увил един камък във вестника и го бе пъхнал в кошчето. А сега някой от хората му наблюдаваше какво ще стане. Някой, още неизвестен на тях. Въдицата бе доста проста, но те бяха готови да я глътнат. Мястото беше много подходящо за целта. Кошчето се намираше между скара-бирата и павилиончето за газирани напитки, пред рядка, хилава горичка. В нея се бе притаил наблюдаващият. Но в здрача там можеше да се е скрил и този, който следи. А още по-удобно той би могъл да се разположи на някоя от масите на бирарийката (съгласно предварителната им уговорка, още преди Ноумен да дойде), да е видял всичко и всички и сега спокойно да изчаква, като си пие студената бира и поглъща порция горещи кебапчета. Ако всичко това беше така, те щяха да измъкнат от пакета парче тухла — подходящо, за да си чукат главата с него.
Ковачев мина край кошчето с безразличен вид, кривна в тясната алея, която водеше към малка виличка с огромно лозе, и се скри в сянката на буйната зеленина. Шумовете от шосето, от бирарията долитаха приглушени. Ковачев усилено размишляваше. Той трябваше да реши. Ако във вестника наистина бе увито парче тухла, това щеше да означава, че цялата операция е само един капан, и те щяха да влязат в него, да се саморазобличат, че следят Ноумен. Е, и какво от това? Самият факт, че е заложен капан, че Ноумен прави този тур, за да сложи тухлата в кошчето, показваше, че те не само подозират по принцип, но и са
