използува обстоятелството, че лекото му главоболие не бе преминало напълно, и задържа още няколко часа О’Конър на легло. Сега изпрати Дейнов да го доведе за един разговор. А то можеше пак да откаже да дава показания. Нека се надяваме, че ударът е посмекчил характера му.
След като формално установи самоличността и адреса му в Ню Йорк, Ковачев започна разпита:
— Разрешете ми да се възползувам от обстоятелството, че сте юрист, за да пристъпя направо към същината на нашия разговор. Затова ще ви помоля да ми обясните какво сте търсили в стаята на семейство Гълиган в тяхно отсъствие. Уверен съм, че и по вашите закони нарушаването на неприкосновеността на жилището се наказва тъй строго, както и по нашия наказателен кодекс. Ето защо се надявам, няма да кажете, че сте влезли, за да ги почакате, докато се върнат.
— Вие сте удивително досетлив — усмихна се О’Конър, — тъкмо това мислех да ви кажа.
— А вие като американски адвокат би трябвало да сте не по-малко досетлив и сам да дойдете до извода, че аз няма да ви повярвам.
— Съжалявам, но с нищо не мога да ви помогна.
— На мене няма какво да помагате. Въпросът е за вашата глава. Следващия удар тя може и да не издържи!
— Ирландска е, дебела.
— Забелязвам.
— Професията ви задължава да сте наблюдателен.
— Слушайте, мистър О’Конър, събрали сме се не да остроумничим, а да изясним вашата роля в една поредица от престъпления.
— Какви престъпления?
— Щом проявите към някого интерес, и той, кой знае защо, умира. Както е тръгнало, можем да очакваме скоропостижната смърт и на господин Гълиган.
— Не ви разбирам.
А не беше ли време за една малка „златарска проба“? Така за себе си Ковачев наричаше онези междинни експерименти в разпитите или въобще във взаимоотношенията му със заподозрените, които като потърквания върху „златарски камък“ и поливането му след това с „киселина“ показваха не само колко „злато“, колко истина съдържат думите, но и въобще колко струва човекът, с когото контактува.
— Имам една приятна новина за вас. Снощи в курорта е пристигнал вашият познат, когото вие така усилено търсехте, Мортимър Харисън от Съединените щати.
— Значи… — О’Конър го изгледа изпитателно — вие сте ме следили?
— Ето тук се заблуждавате, ако мислите, че ние следим всеки наш гост. За това нямаме нито нужда, нито желание, нито пък, защо да не си призная, необходимите сили. Но след като сам се навряхте в очите ни с така да се каже нездравия си интерес към покойния Дейвид Маклорънс и към покойната Едълайн Мелвил, две лица, които бяха привлекли вниманието ни. Но да се върнем към Морти. Той сигурно е ваш приятел, може би дори колега, макар и да не знам в каква ваша дейност. Отседнал е също в хотел „Интернационал“.
Ковачев замълча за кратко. Но О’Конър продължи да го гледа внимателно, без да пророни нито дума.
— Виждам, че не сте настроен приказливо. Вие сте само един курортист, дошъл у нас, за да си почине, да се попече на слънце, който няма нищо общо с редицата престъпления, извършени случайно около него, спрямо хора, към които той проявява жив интерес. Дори не е чувал за Бонифацио. Но готов съм все пак да се обзаложа на един долар срещу един цент, че след като излезете оттук, няма да отидете в хотел „Интернационал“ да потърсите своя познат Мортимър Харисън и да се хвърлите в прегръдките му. Защото знаете, че той и Дейвид Маклорънс са едно и също лице…, вече мъртво лице…
— Вие какво… — каза след кратка пауза О’Конър, — подканяте ме към игра с открити карти?
— Ако сте способен на такава.
— А защо мислите, че тъкмо аз съм способен? Може би… интуиция, шесто чувство?
— Просто опитвам. Или сте способен, или не. Нима няма да е интересно поне да разберем?
— Ами ако ви излъжа?
— Нищо. Ще го преживеем. Няма да ни е за първи път.
— Това е добре. У нас не е прието полицаите да се осланят на интуицията си.
— У нас също не е прието. Макар че и съвсем без интуиция не може.
— Този път вие улучихте. Аз съм готов да ви кажа истината, но… при едно условие.
— Какво е то? Кажете го!
— Е, не избързвайте. Условието, противно на практиката, ще поставя на края.
— Не рискувате ли?
— Нали играем честна игра. Пък и… — О’Конър се усмихна дружелюбно и пипна главата си — без риск не може. И не си въобразявайте, че сте ме трогнали. Животът ме е научил да не се трогвам от полицаи, били те дори комунистически! Главата…, на ударената ми глава трябва да благодарите… Колкото и да е дебела, вие сте прав, следващия път може и да не издържи. А аз много държа на главата си, едничка ми е. Мисля, че ще разберете чувствата ми…
— Напълно, бъдете спокоен. А вашите, ирландските глави апропо наистина ли са толкова яки?
— Така разправят. Лично аз за първи път я пробвам. Но уверен съм, че ако бях видял кой е там, в стаята, черепът ми, въпреки че е реномирана марка, едва ли щеше да издържи. И така, можем да започнем нашия мъжки разговор. Как предпочитате, да отговарям на вашите въпроси или сам да разкажа, каквото зная?
— Разбира се, да разкажете вие. Това ще бъде едно удоволствие за мене. Пък ако стане нужда, добър е господ и време имаме, после ще ви питам и аз.
— Съгласен. Да започнем тогава с целта на моето пристигане тук. Не е за да се къпя в морето ви. И нека това не ви обижда. А за да получа сто хиляди долара. Не се плашете, не от вас, а от дирекцията на Националния музей. Вие вече се досещате за какво?
Но по лицето на Ковачев той веднага прочете, че полковникът и хабер си няма за какво може Националният музей да изплати на един адвокат сто хиляди долара.
— Как!? Нима вашите вестници не са писали!?
— Приемете, че не са писали. Разказвайте така, сякаш аз нищо не знам.
— Но за това всички знаят! Впрочем добре. Преди две седмици, на десети, около полунощ от Националния музей във Вашингтон беше ограбена колекцията най-ценни диаманти. Един от охраната на музея бе убит и един от нападателите остана да лежи на тротоара. Ужасен скандал! Не само защото колекцията се оценява на няколко десетки милиона долара, но и защото с този дързък грабеж нацията се почувствува ограбена с нещо уникално, бе посегнато върху честта й. Обявена бе награда от десет хиляди долара за всеки, който даде някакво полезно сведение следа, и сто хиляди долара за онзи, който посочи къде са диамантите.
— И вие знаете? — запита го Ковачев.
— Знам. Те са тук, у вас. Донесли са ги Едълайн Мелвил и Дейвид Маклорънс, тоест Маман и Морти. Вероятно ще питате как съм узнал. То е малко сложно и необикновено. Накратко, каза ми един мой клиент. По-точно, получих от него писмо. Получих го след смъртта му! Той е, който остана да лежи на тротоара пред музея. Какво да се прави. Аз съм начинаещ адвокат, никой от концерните още не ме е поканил за главен юрисконсулт. Като няма акули, работя с дребните рибки, които невинаги имат долари да си заплатят. Ей така, за пъблисити! Такъв беше и този случай. Бях му помогнал да се откачи веднъж. И той за благодарност ми съобщи, но така че да издаде тайната на гангстерите само когато вече няма да е между тях. В писмото пишеше, че диамантите ще бъдат скрити за известно време в морския курорт „Златните пясъци“ на България, че ще ги носят Мортимър Харисън, който в Атина за маскиране на следите ще вземе паспорта на друг гангстер, на Дейвид Маклорънс, пристигащ от Австралия, заедно с колата му, че с него ще бъде и Маман, бившата любовница на шефа. Това е. И аз реших да си опитам късмета. Събрах всичките пари, които имах, и ви дойдох на гости. Сто хиляди долара са това!
— Защо не съобщихте сведенията, с които разполагате, на полицията?
— Защото, доколкото разбирам от смятане, сто е повече от десет. Защото тогава можеше да разчитам в най-добър случай на десет хиляди долара.
