Гледай ти! Наистина не знае, не се сеща или не иска да спомене името му?
— А бихте ли ни казали как този дребен и глупав грубиян е убил мисис Мелвил?
— Това не знам.
— А защо я е убил?
— Също не знам.
— Та вие, колега, не знаете най-важното!
— При едно убийство най-важното винаги е самият убиец. Запомнете това от мене! Заловете го по моето описание и той ще ви разкаже останалото.
— Съгласих се с вас. Остава само да ми кажете как сте съставили този тъй пълен словесен портрет на убиеца.
— Всъщност…
Гълиган за малко се замисли, сякаш се колебаеше.
— Не би трябвало да ви казвам, това е моя лична професионална тайна… Но на вас като на колега и преди всичко в интереса на правдата и истината… Пък и… симпатичен сте ми!
— Сърдечно благодаря за добрите чувства и намерения!
Гълиган извади с тайнствен вид един плик от джоба на сакото си и го полюля пред очите на Ковачев, както се размахва мишка, хваната за опашката, пред очите на някой котарак.
— Ето! Ето къде е истинският портрет на убиеца! Погледнете го! Дайте лист, дайте един чист бял лист!
Ковачев извади от бюрото лист хартия и го положи на масата. Той вече се беше сетил какъв „портрет“ ще му покажат. А Гълиган с жест на фокусник изсипа съдържанието на плика — три угарки от цигари без филтър и малко пепел.
— Хм…, значи това е портретът на убиеца, а?…
— Има два вида прояви на човека — започна наставнически Гълиган. — Такива, които той постоянно контролира, направлява с ума си, като говоренето например, и такива, които поради своята малозначителност убягват от вниманието му. Най-характерната и най-разпространената сред неконтролираните прояви несъмнено е пушенето. Затова аз съм се специализирал тъкмо в изследване на останките от пушенето, пепелта и преди всичко угарките, фасовете. Дори събирам материал за малка монография: „Въведение към фасологията“. С помощта на тази най-нова, всъщност създадена от мене, научна дисциплина аз успях да пресъздам не само физическия, но и моралния облик на убиеца. Тези три фаса намерих в стаята на мисис Мелвил. Затова влизах…
Ковачев разгледа внимателно фасовете. Това бяха угарки от цигари „Арда“ второ качество, пакетчета, без филтър. То си пишеше.
— Добре, но как познахте, че убиецът е чужденец? Цигарите са български.
— Колко сте наивен! — засмя се самодоволно Гълиган. — О, не мислете, че той е чак толкова глупав. Той е предвидил вашето умозаключение. Български цигари, значи, българин! И то от най-евтините, даже без филтър. Кой ще се маскира с български цигари? Само чужденец. Но не е само това. Изпушил е за кратко време три цигари, и то в такава обстановка, в която не бих го съветвал да пуши. Значи това е стар, закоравял пушач.
— А моралният му лик?
— Разгледайте по-внимателно фасовете и ще престанете да се подсмивате. Там всичко е написано. По начина, по грубия безапелационен начин, по който са смачкани фасовете, ясно личи, че това е един властен и безцеремонен човек.
— Вие казвахте и че е нисък.
— Само ниските на ръст мъже са такива безцеремонни властници и сатрапи.
— Добре, нисък. А защо глупав?
— Защото само един глупак може да разчита на това да се прикрие, като отведнъж смени цигарите. Български, значи, българин. Нима не е глупаво?
— Наистина! Глупаво е, разбира се. Особено за човек, който пуши скъпи английски цигари.
— Да, английски — отговори с достойнство Гълиган, — и то от най-скъпите. Само на такъв пушач, и то глупав, може да дойде идеята да се маскира, като премине от английски към български цигари, и то от най- евтините, към антипода!
Ех, защо го нямаше сега тук Марков, ей че смях щеше да падне! Щяха да запомнят за цял живот това описание. Той ще му го разкаже, разбира се, ще му даде и превода от магнетофонния запис. Но друго, съвсем друго беше генералът сам да го преживее „на живо“. А сега май беше дошло времето да се сложи край на водевила, пък и да даде един малък урок на този доморасъл Шерлок Холмс.
— Знаете ли, мистър Гълиган, вашата искреност, това, че споделихте с колегата си една ваша лична професионална тайна, ме задължава да ви отвърна със същото, с искреност и аз да споделя една своя служебна тайна. Ето защо съм решил да ви кажа, че аз познавам човека, който е изпушил тези цигари в стаята на мисис Мелвил. Нещо повече, аз присъствувах, аз бях там, когато той ги пушеше!
Гълиган го беше зяпнал със сякаш неподправено изумление. Само дали не се преструваше?
— Само че трябва да ви разочаровам, той е висок, доста пълен, флегматичен тип. И уви, българин. При това е незлобив човек, нещо повече, голям добряк. И съвсем не е амбициозен.
— Ама… вие сигурен ли сте? Да не ми се нещо подигравате?
— Как да не съм сигурен. Та това е моят началник, с когото работим вече петнадесет години.
Сега, докато беше зяпнал от изумление, бе времето да изпроводи този „колега“. Но дали така „просто“ или май следваше да му даде и един малък урок, поне да го постресне, ако не го уплаши, да охлади мераците му да си пъха британския детективски нос там, където не му е мястото.
— А сега драги колега, съм длъжен да ви информирам, че хобито, с което се занимавате, не е съвсем безопасно, не е лишено от своите рискове. У нас поне!
— Какво имате пред вид?
— Имам пред вид това, че освен за разясненията, по който говорихме досега, ние ви повикахме, за да ви съобщим, че за престъплението, което сте извършили в нашата страна, ще следва да отговаряте пред съда.
— Кой? Аз! — извика Гълиган. — За какво престъпление?
— Ами… например… на първо време за даване на подкуп на българското длъжностно лице — продължи все в същия официален тон Ковачев, — камериерката, с цел то да наруши служебните си задължения и да ви пусне в чужда стая.
— Как смеете да ме заплашвате! — развика се още по-възбудено Гълиган. — Ще се оплача на консула на нейно величество!
Време беше да го изпроводи. Само скандал му липсваше с този смешен маниак. Позвъни на старшината. Минута време двамата изправени се гледаха право в очите. Гълиган с поглед на изпепеляващо презрение, сякаш канонерките на нейно величество вече бяха застанали на рейд във Варненския залив, а Ковачев — с най-обикновено човешко любопитство.
Когато старшината влезе и застана до вратата, готов да изпълни нарежданията, той му каза:
— Изпроводете господина до изхода на управлението. И после добави на английски:
— А на вас, колега, един съвет: детективствувайте там, на вашия остров, а тук… печете се на слънце, разхождайте се, яжте грозде… И предайте моите почитания на домашния си доктор Уотсън, на уважаемата ви съпруга…
IX. Лари О’Конър
Да, забавен чешит. Въпросът беше само доколко е наистина безобиден глупак и доколко се прави на такъв. И дали зад фасадата на смешните му мании не се крие все пак нещо много по-сериозно. Та неслучайно двама души са рискували да проникнат в стаята му! Защо? Какво са търсили там? Единият си остана неизвестен. Но другият след силния удар по главата бе откаран в болницата с комоцио. За щастие, оказа се, че няма дори спукване на черепа, и той можеше да бъде изписан вече като здрав. Ковачев
