— И какво предприехте, за да получите цялата награда?
— Първо трябваше да намеря Морти, той беше нишката. Диамантите вероятно бяха у Маман, но я охраняваше Морти. А без сигурен тил не смеех да действувам. Започнах да го търся по хотелите. А Морти взе, че катастрофира.
— Защо тогава не известихте полицията?
— Вас?
— Ами… ако не нас, то посолството си.
— Предпочитах да действувам по-сигурно. Тя беше останала сама.
— Сама?
— Така мислех.
— Е, и какво предприехте тогава?
— Какво може да предприеме един мъж към една по-застаряваща красавица? Започнах да я ухажвам и тя… въпреки съмненията ми… подаде…
— А резултатът?
— Нима не се досещате! Аз бях в стаята й…
— Малко преди да умре! И аз бях в стаята й… на другия ден сутринта. И там, мога да ви уверя, вече нямаше никакви диаманти.
— Някой ги е взел.
— Така излиза. Но кой?
— Може би… аз? — усмихна се О’Конър. — Само че защо тогава е трябвало да влизам в стаята на Гълиган?
— Ами… за камуфлаж например.
— И ударът по главата ли е за камуфлаж? Пък и как ще обясните това, че след като диамантите са вече в куфара ми, а вие нищо не подозирате, аз съм дошъл да ви разказвам за тях?
— Да, наистина, защо ни го разказвате?
— Защото сте ми симпатичен.
— И вие сте ми не по-малко симпатичен, но това не е достатъчно основание.
— Ей богу, прав сте.
— Тогава?
— От страх. След смъртта на Маман разбрах, че тя не е сама тук, че има и други бандити, че сам няма да мога да се справя. Затова реших да ви разкрия всичко, което знам, и да помоля за вашето съдействие. Ето, сега е моментът да ви поставя моето условие.
— Слушам ви.
— Свършете си вашата работа, заловете престъпниците, но направете така, че аз да получа наградата. Ей богу, заслужил съм я. И със сведенията, които давам, и с риска, който нося. Обещавате, нали?
— Какво да ви обещая. Та това не ни засяга. Мога само да ви уверя, че ние не сме претенденти за наградата. Мене ме интересуват само престъпленията, извършени в нашата страна. И трябва да ви кажа, че колкото и да сте ми симпатичен, щяхме да сте ми още по-симпатичен, ако не бяхте посещавали стаята на Едълайн Мелвил през нощта, когато тя е умряла.
— Нима след всичко, което ви разказах, вие още ме подозирате?
— Видите ли, и аз знам малко да смятам. На колко казахте са оценени диамантите?
— На не по-малко от двайсет милиона долара. Защо питате?
— Защото това е точно двеста пъти повече от сто хиляди?!
— Аха… А кой ме удари тогава по главата?
— Това вие ще кажете.
— Пак повтарям: слава богу, че не успях да го видя. Но не забравяйте, че Маман не е била всъщност сама. Тук бяха и двамата Гълиган, в чиято стая…
— Вие все още не сте ми казали какво търсихте в стаята им?
— Как какво, диамантите, разбира се!
— И… намерихте ли ги?
— Намерих… — О’Конър отново попипа главата си — ей това!
— Да не би да намеквате, че го дължите на мистър Гълиган?
— А на кого другиго? Кой беше постоянно с Маман! Усетил ме е старият разбойник, че влизам, скрил се е и…
— Любезни мистър О’Конър, трябва да ви съобщя, че по времето, когато вие сте тършували из стаята на Гълиган, те двамата ядяха сладолед в млечния бар.
X. Другарят Петров
От гарата Консулов се прибра направо в ергенската си стая. Старият мърморко, хазяинът му, още не бе се събудил и скочи изплашен, като чу шум в апартаментчето. Но щом го видя, легна отново — щеше да спи сигурно до обяд, така той пестеше закуската, пък и практикуваше собствената си теория, че за старите хора най-полезното времепрекарване било спането. Отношенията помежду им бяха, както се казва, повече от хладни. Или изобщо не си говореха, или старецът нещо беше вечно недоволен от него, а Консулов в отговор му подвикваше недостатъчно почтително за напредналата му възраст. И въпреки това хазяинът скрито му се радваше — та това беше единственият човек, който влизаше в апартамента. И сега, макар че не му каза дори „добро утро“, очите му светнаха — сигурно през месеците, докато Консулов беше във Варна, не малко се е измъчвал от своята идея фикс, че ще получи мозъчен удар и никой няма да има в апартамента дори да повика бързата помощ, че ще си умре така самотен.
Във влака, на гарата Консулов беше гладен и недоспал. И мечтаеше как ще закуси с една купа горещо мляко и две кифли в кварталната бозаджийница и след това ще си отспи до насита. Така беше, докато очакваше, че целият му ден ще е зает с това шофьорче. Но сега, като остана свободен, преминаха му и сънливостта, и гладът. Подреди поизоставената си стая, изчисти прахоляците с прахосмукачката. През това време бойлерът се бе сгрял (хазяинът го включваше веднъж в седмицата) и той се изкъпа с такова настървение, сякаш от лани не се бе мил. След това излезе да се поразходи по улиците и из парка.
Какво ли щеше да се случи, като се яви утре при генерала? Или щяха да го върнат във Варна (най- вероятното), или щяха да го оставят в старата му служба (най-неприятното), или да му възложат (тъкмо е тук) да се занимава с „неговия човек“, с шофьорчето и черния му куфар. Искаше му се да продължи да работи с тази знаменита двойка Марков — Ковачев. Не че беше поклонник на знаменитостите. Те по-скоро го настройваха критично или поне скептично. Но за Марков бе слушал легенди и макар че не се кланяше на легендарни личности (той изобщо не се кланяше!), все пак му бе любопитно да види какво е оцеляло след 35 години от някогашните идеали. Защото вървеше мълва, че при Марков те са се запазили непокътнати — не само идеалите, но и куражът да се бори за тях.
С Ковачев положението беше много по-ясно и по-просто. Това беше един високо културен, образован и интелигентен човек — три качества, които Консулов не притежаваше в достатъчна степен, но които ценеше над всичко. Той не понасяше да се подчинява на хора, за които не беше убеден, че го превъзхождат, особено с интелектуалните си качества. И не се примиряваше с това, че обикновено, поне според него, началствата му бяха именно такива, както казваше той — недостига на мозъчни гънки компенсираха с повече звезди. Това му създаваше много неприятности в службата. Но той нито се плашеше от тях — беше им свикнал, — нито ги отбягваше. Но някъде в дъното на съзнанието си бе притаил надеждата, че ще се падне и на него да работи с началство по негов вкус. Май че този път бе сполучил.
Затова, щом като се наобядва солидно след разходката дойде и апетитът, — отби се в министерството. Секретарката му каза, че генерал Марков обядва в столовата, но скоро ще си дойде. И наистина след няколко минути се появи маститата му фигура с голямата глава и рошава, вече побеляла коса, с тежкото дишане на човек, страдащ или от сърце, или от емфизем, а най-вероятно и от двете. Но който въпреки всичко продължава да пуши, и то без да се ограничава.
Щом го зърна, Марков му се усмихна, викна му „Влизай, юначе!“ и без да го изчака, сам влезе в кабинета
